Галоп, или за чистотата

На А.М., с обич

– Изпускаш го! Изпускаш го!
– Я стига си крякал, ти пък ще изтървеш нея!
– Млъкнете и стреляйте, вие двамата!
– Слушам, сър Хю!
………………………………..

Разказват, че от незапомнени времена в каледонските гори живее семейство еднорози. Има сведения за тях още от епохата на крал Артур, а сиянието на гривите им често е разпръсквало мрака на Тъмните векове, но случката, за която ще стане дума, датира от много по-късен период – властването на Малкълм IV-ти, по Божия милост крал на скотите. И поначало в нея се разказва не за хералдически зверове, а за момиче от плът и кръв.
Жените я наричаха Антония Ръждата. Това сигурно бе техният начин да кажат, че тя притежава най-великолепната рижа коса на север от Карлайл, и че този водопад от меднозлатисти кичури е само едно от очебийните й достойнства. В прякора не се наблягаше на царствената й осанка, фините черти и изключително чистата кожа, по която нямаше нито една луничка – рядкост у червенокосите – ала упорито шушукаха, че за сметка на това Рогатия я е дарил с петно на… определено място. Мъжете, като по-праволинейни създания, забелязваха също дългите й крака и сърцераздирателното очертание на гърдите й, и биха се отнасяли много по-добре с нея, ако не бяха вечно дуднещите им майки, съпруги и приятелки. Накратко, стига да бе имала щастието да се роди в княжески дом, Антония щеше да е шотландска кралица, но беше родена в малко селце, където на такива безукорни девойки гледаха изпод вежди. И всички в кирпиченото поселище до гората бяха съгласни за едно: тя имаше очи на вещица. Веднъж срещнал погледа й, за човек беше много трудно, дори невъзможно да го забрави, а отгоре на всичко очите й меняха цвета си почти независимо от климата, часа или облеклото. Случваше се да са гълъбовосиви в хубав, слънчев ден, и обратно, искрящо сини вечер преди буря, а облечеше ли цветна дреха, на мига ставаха пъстри, с господстващ зелен нюанс. Жените, разбира се, им казваха „неверните зъркели на Ръждата”, и кой знае, може би имаха известно основание. А Ръждата имаше немалко основания да страни от хората, без значение на пола им.
Горите ревниво пазят своите тайни. Вероятно за Антония не би научил никой, ако край родното й място не се въдеха едри глигани, дългороги елени и множество хищници, които, естествено, се оказаха мишена за най-свирепия кръволок под слънцето: кралският ловец Хю де Суинтън. А съселяните й не биха били каквито бяха, ако не откриеха начин да се възползват от присъствието му.
– Сър Хю – пръскаше слюнки Мод, готвачката в ловната хижа, – по нас има една хубостница, дето всички мъже, момчета… и старци я заглеждат и се говори, че броди сама из лесовете наоколо. Наш Маркъс видял веднъж край нея глиган, друг път – сръндак, чисто бял, и нищо не й правели, напротив, оставяли се да ги гали. А сестреник ми Шон се кълне, че я зърнал гола-голеничка на Кривата поляна, и по тялото й били накацали всякакви птици.
Кръвта на де Суинтън беше ловджийска от двайсет поколения. От всичко той чу само думите „бял сръндак” (които не бяха казани случайно), но се престори на разсеян и сопнато рече:
– Е, та какво? Има си хобита жената.
– Сър Хю, тия занимания, да ми прости Господ, приличат повече на жена, дето е в сговор с дявола. А пък на зълва ми малкият, Джак, казва, че веднъж се къпела в реката и имала бенка като рог върху…
– Аз съм ловец – справедливо отбеляза Хю. – Отчетата са за тия работи, кажи го на тях.
Готвачката познаваше мъжете. А и не беше трудно да водиш за носа кавалер де Суинтън, най-малкото защото беше дългичък, остър и удобен за хващане.
– Сър – хвърли тя последния си коз, – приказва се, че Ръж… така де, Антония, дъщерята на Алистър Червената глава, знае и къде обитава еднорог.
– Още пиво, бъбрице – заповяда де Суинтън. – Ще я видим ние тая работа.

На отец Брендан му беше скучно. Отегчително бе, наистина, да гледаш как това крехко момиче се инати, въпреки десетте удара с камшик.
– Ясно ти е, дъще – прозя се той, – че така само пречиш на безсмъртната си душа да достигне единение с Бога. Нали?
– Не знам за какво говорите, Ваше Преподобие – с треперещи устни рече Антония. Пред очите й играеше пелена от болка. – Не разбрах даже в какво съм обвинена…
– Жителите на селото твърдят, че си заклинателка, чадо – прекръсти се отчето. – Има хиляди начини да се установи и също толкова способи да изкупиш вината си… обаче виж какво ще ти каже тука сър Хю де Суинтън, представител на кралската власт с всички пълномощия.
Ловецът се приближи до жертвата на правосъдието и зашепна в ухото й, опитвайки се да направи така, че никой освен нея да не чуе и дума:
– Млада госпожице, що се отнася до мен, и за момент не се съмнявам в невинността ти. Но за да я докажеш – и точно посредством нея, ще трябва да намериш Белия сръндак или Еднорога… пък останалото е моя грижа. Гарантирам в името на краля, че и косъм няма да падне от главата ти, ако ми помогнеш. Ще можеш да си танцуваш гола, където ти душа иска.
Антония се огледа безпомощно. Струваше й се, че ще полудее, че ето – ей сега ще се изсмее в лицата на мъчителите си и ще свърши на кладата. Наместо това кимна, доколкото й позволяваха въжетата, а сър Хю засия в усмивка.

Хайката обикаляше дълго. Ако питате гончиите, дори прекалено дълго, и то без особен смисъл – наоколо не се мяркаше никакъв сръндак, камо ли бял, а еднорогът оставаше все така недостижим и неуловим, какъвто го бяха описвали бащите им, на тях – техните бащи, и така чак до Артурово време. Крал Малкълм, уморен до смърт, сменящ вече трети кон, реши да промени и тактиката си.
– Вържете я за онзи дъб, ние ще се пръснем в засада. Ако в тия трънаци има еднорог, ще му откърша рога и ще му го завра в…
– А ако е Белия сръндак, сир?
– И на сръндака така, само че два!! – изкрещя кралят.
С отзвучаването на неговия вик гората притихна. Нямаше дори птичи песни, но ако можеха да се чуят мислите на Антония, дъщеря на Алистър, те щяха да са пламенна, нажежена до бяло молитва към Бога… и към Еднорога. Знайно е, че и двамата харесват девици, а поне в този случай молбата й имаше отговор.
От сенките на подлеса по-скоро изплува, отколкото излезе едър рогат кон. Движеше се като в масло, абсолютно безшумно, и ловците, смаяни от това, масово забравиха за лъковете и арбалетите си.
Без да им обърне внимание, конят изпръхтя веднъж-дваж, удари копито в земята и се насочи право към вързаната девойка.
– Ощипи ме, Хю, за да съм сигурен, че виждам това, което виждам – прошепна кралят. – Майко Божия!
Вместо да се подчини на заповедта, де Суинтън трескаво даде знак на хората си да стеснят кръга. Самият той имаше нужда от ощипване. А Еднорогът, нехаейки за приготовленията около себе си, с едно движение на главата разсече въжетата на Антония и хрисимо потърка муцуна в рамото й. Тя не се дръпна.
– Ще избяга, Суинтън – бавно каза Малкълм IV-ти, сякаш беше пиян. – Копелето ще избяга, стреляйте.
– Няма да го допуснем, сир – обеща ловецът, и в същия момент прекалено много неща се случиха за прекалено малко време. Конят рязко клекна на предните си крака, високото момиче се вкопчи в гривата му, а след това той мина от покой към галоп без пауза, като по магия.
– Вие сте пълни леваци!! Свалете го!! – ревна Малкълм, отново изпаднал в бяс, а наоколо му се носеха викове:
– Изпускаш го! Изпускаш го!
– Я стига си крякал, ти пък ще изтървеш нея!
– Млъкнете и стреляйте, вие двамата!
– Слушам, сър Хю!
Кралят реагира най-бързо: смуши коня си, и докато препускаше, извика на мъжете от свитата:
– Ако не можете да го настигнете, ударете само девицата!! Тя ще ни го доведе пак, чувате ли, искам девицата!!
Разбира се, че чуха, но въпреки това малцина го последваха, а едва шест-седем души вдигнаха оръжие. Част от ловците се бояха да не наранят краля, а другите просто не смогваха да откъснат очи от галопиращия бял кон и притиснатото към шията му ръждивокосо момиче…

Легендите разказват, че това бил последния път, когато човешко око зърнало такава съвършена комбинация от сила и красота. Народната памет обаче е изменчиво нещо, свидетелите и техните потомци си отиват, и с времето по-трезвомислещите хора започнаха да поддържат, че това са бабини деветини, и никога не е имало не само еднорог или сръндак, ами и Антония МакАлистър, по прякор Ръждата. Не бива да им се обръща внимание: летописите все още крият достатъчно доказателства, макар и косвени.
Така например младият крал Малкълм, починал скоро след злополучния лов, остана в историята с прозвището Девицата, което влудяваше не един и двама от по-късните хронисти; гоненията на вещици в шотландските земи изненадващо секнаха за цели пет години, а никак не е случайно, че Еднорогът зае мястото си в държавния герб тъкмо при наследника на Малкълм, крал Уилям I-ви. Можете да го видите сами – той е там и до днес.