Кристал и сребро

Имало едно време…
Всъщност всички знаете, че е имало едно време, но какво точно е имало и как го е имало, мога да ви обясня единствено аз. А какво съм аз и защо мога, се надявам да стане ясно в хода на настоящото непретенциозно изложение.
Преди всичко, едно време имаше планина, населена с божества. Божества от трето поколение, за да сме точни. Най-древна измежду тях бе Афродита, която тактико-технически и олимпо-физически си беше богиня от второ поколение, тъй като водеше началото си директно от чреслата на Уран, но това са подробности. Както обикновено се случва, хубавите ябълки са гастрономически приоритет на прасетата /и на Парис, де, но това са подробности/, и в този смисъл за никого не е изненада, че Афродита стана съпруга на Хефест. Поначало този брак куцаше, но това е известно на всеки, малко или много интересующ се от антични клюки и древногръцки шоубизнес. В медения му месец обаче всичко вървеше по мед и амброзия, така да се каже, а аз съм плод именно на този благословен период. През един от най-слънчевите дни на Олимп старият Хефест взе, че взе люспа планински кристал, излъска я до блясък и покри гръбчето й с тънннко сребърно листче, в резултат на което се родих аз. Първото на този свят огледало.
Не казвам, че съм било вълшебен предмет. Поне тогава в мен нямаше нищо магическо, но дългото съжителство с богове… как да кажа, влияе в тази насока. И когато при един от многобройните си, съвсем небожествени скендъли с Афродита Хефест ме изхвърли от три километра височина, не се счупих, а съвсем прицелено бухнах в едно езеро, което по-късно нарекоха Огледалото на Диана, а повечето хора, интересующи се от римска история и сър Джеймс Фрейзър, го знаят като Неми. Ще запитате, защо Огледалото на Диана, а не на Афродита, или да речем, на Венера? Ами не знам. Хората си имат склонността да оцапват митовете и легендите до състояние на лигава каша, и нищо не може да се направи по въпроса.
Не е легенда, а безспорен факт обаче, че един мит по-късно оттам мина Нарцис, и така се вдълбочи в двойно пречупеното си отражение, че се удави, докато опитваше да ме извади. Не му се получи, както и на много други хора, и докато най-сетне един рибар ме закачи в мрежата си, то стана ранно Средновековие. Дойде ерата на Приказните Крале и техните Лоши Съпруги.
Знаете за какво говоря… впрочем тъкмо тогава се научих да говоря, на принципа на папагалите. Рибарят ме изтъргува като „венецианско вълшебно огледало, говорещо и всевиждащо”, и кралицата през пет минути ме питаше „ Огледалце, огледалце на стената, как стои въпросът с красотата?”. Известно време стоеше в нейна полза, естествено, а след това настъпиха промени… но за тях сте чували, така че няма да се отвличам и да ги преповтарям. Доста царе и принцеси черпеха с пълни шепи от талантите ми, чак до последната стара кралица, която ме ползваше само да си стриже брадавицата на носа. След злополучната й смърт изпаднах в немилост – доколкото може това да се каже за едно огледалце, и дълго седях заключено в някакво плебейско сандъче, докато не ме купи прислужник на знатната италианска фамилия Арнолфини. Мислите, че пак се озовах край Неми? Нищо подобно. Тия банкери и кожодери живееха чак в Брюге, Фландрия, където през по-голямата част от годината беше толкова студено, че хич не ми се приказваше. Мълчах си като пукал, когато сваляха сребърната ми обвивка и ме шлифоваха наново, мълчах си и когато онова, което бе държала самата Афродита, се озова в дървена рамка, изографисана със сцени от Страстите Христови, и въобще се държах както подобава на едно твърде скъпо и много старо огледало, а не както ми се щеше. И това продължи, докато един ден у господаря Джовани не дойде мъж на средна възраст, който очевидно беше чел всичкото книга в библиотеката. Позна ме от първия миг и трепна, но не се издаде, а само каза:
– Картината, която ми поръчахте, синьоре Арнолфини, смятам да рисувам именно в тази стая.
– Ва бене, синьоре ван Екке, в тази, в онази, в която и да е друга, няма значение. Доверявам Ви се напълно. А какво ще искате да Ви се плати? – рече тогавашния ми притежател.
– В брой – нищо, но бих желал да получа огледалото срещу мен – заяви художникът, спечелил така бързо доверието на синьоре Джовани. И нека кажем: картината си остана несравним шедьовър, не само и не толкова защото аз съм на централно място в нея, а най-вече заради автора й. Милият човек, като всички северняци много обичаше да слага малки намигвания в работите си. И ако разгледате внимателно „Сватбата на Арнолфини”, ще установите, че в огледалото има някой. Ако се втренчите още по-обстойно, ще установите, че освен този някой има и още някой. Сами трябва да се сетите кои са те, от мен ще чуете единствено, че са братя. При тях и техните колеги живях десетилетия, през които неведнъж рисуваха мен, а доста по-често – прекрасни табла с моята безценна, леко изпъкнала помощ. Последното такова, за което се сещам, е автопортретът на Пармиджанино… който, по едно съвпадение, си приличаше като две капки вода с младия Нарцис.
Тогава смятах, че времето на Приказните Крале и техните Ужасно Свадливи Съпруги е отминало. Но един английски математик не мислеше така, и вдъхновено ме замеси в история, пълна с такива, за което не мога да му благодаря. Помня, че заекваше и се наричаше Доджсън, а вие едва ли си го спомняте извън това, което е написал, и то под псевдонима Луис Карол. Ех, славни викториански времена…
Оттогава насам съм било в музей, бордей, на боклука, в антиквариат, месокомбинат и в девически интернат, а с напредъка на индустриалната революция сполучиха дори да ме изпилят до нов вид гладко стъкло, но под него съм си аз, и държа да го знаете.
На практика започнах да ви разказвам за едното време, на което съм монополен свидетел, не от самолюбие или носталгия. Напротив, ще ми се да е ясно, че вълшебствата са още живи, че са част от тъканта на Вселената и ехото им никога няма да отшуми, поне доколкото зависи от мен. Правя каквото мога, въпреки незавидното място, което ми е отредила съдбата в този момент.
А кое е то, ще попитате?

Намирам се в женската част от деликатните (кхъ-кхъ) помещения на един клуб в Ню Йорк. Същите помещения на същия клуб, от който тръгна – за да завладее света – модата на (кхъ-кхъ) тоалетните селфита.

Напиши първия коментар за тази публикация