Трите имена на меча

– Благодаря, добре – каза мъжът.
– Оо, Мерлин, здравей, много време мина… Как си?
– От Авалон.
– Откъде те довя вятърът този път?
Домакинът млъкна недоумяващо, а после изведнъж се разсмя с цяло гърло. Миг по-късно към смеха му се присъедини и гостът.
– Здравей, майстор Воланд. Побелял си, че и оплешивяваш…
– А ти си все същия дивак, Мерлин. Такъв беше от ученическите години, такъв си и остана: келеш с номера за сто лисици. И като така без съмнение знаеш какъв е следващият ми въпрос, нали?
– Идвам по поръчение на Господарката на езерото, приятелю. Тя иска да й изковеш меч, който да не ръждясва, да блести със светлината на трийсет факли и да реже желязото като сирене.
– Тъй, тъй – кимна Воланд. – А близнаци не иска ли?
Мерлин се подсмихна в брадата си и взе чашата с бира, която му протегна ковачът.
– Значи ако не е тая червеноглава фльорца, няма да се сетиш да минеш насам, Мерлин. Така ли се пази дружба?
– Е, и ти не си идвал към Острова – засмя се друидът. Наясно беше, че куция ковач няма да му се обиди, но за всеки случай прибави: – Водя ти нещо, което ще облекчи болката в краката, Воланд. Впрочем не нещо, а някого. Нещото го донесоха те.
– Ако беше свикнал да пееш саги, щеше да се изразяваш далеч по-ясно – жегна го майсторът. – Кого си ми домъкнал? Няма ли фуста, въобще не ме занимавай.
– Няма ни фуста, ни плитка. Поомагьосах малко синовете на крал Нидуд, прави ги каквото щеш – в очите на Мерлин светна жестоко пламъче, но то беше нищо в сравнение със студения огън, лумнал изведнъж в сините ириси на ковача. Все пак именно кралят бе заповядал да срежат сухожилията на краката му преди девет години, за да не може финския майстор да го напусне.
Е, Воланд беше избягал. И беше крайно време да си отмъсти – а както знае всяко дете, друидите много си падат по човешки жертвоприношения.
– Чувал съм, че най-добрите мечове се закалявали в кръвта на живи хора – отбеляза Мерлин след поредната глътка бира. – Мога да ги опазя живи дълго, ужасно дълго. Колкото е необходимо.
– Чувал си, грънци – беззлобно рече Воланд. – Самият бог на ковачите не може да сглоби добър меч, ако желязото му не струва, и в кръв на пеленаче да го калява. Тук рудата е изобилна, но е крехка, като на всеки вулканичен остров. Трябва да се кове двайсет и седем пъти и пак нищо не става. Ей ги на тия хубавци – той посочи с глава към етажерка готови мечове, която би докарала проблеми на всеки бард – направил съм ги остри да режат косъм под вода, ама са чувствителни като девичи задник. Този най-вляво, Нотунг, се чупи вече два пъти. Третия ще му е и последен.
Мерлин порови в дисагите си и измъкна нещо, увито в телешка кожа, което звънтеше подозрително.
– Кралицата на езерото се сети, че може да имаш такива неприятности, друже. Нося ти не само закалка, а и заготовка. Тридесет кюлчета обработено желязо от земята на халибите, край Черното море на юг. Те първи са започнали да коват този метал. Няма да намериш по-добро, години да търсиш.
– Тогава, мойто момче, на Господарката може и да й се получи – заяви Воланд. – Въпреки че щеше да е по-лесно и приятно, ако наистина ми беше заръчала близнаци.

– Дай да видя – помоли Мерлин. Ковачът отмести широкия си гръб встрани и леко разтвори ръце пред наковалнята, сякаш казваше „Ето го моят най-голям шедьовър досега…“. Действително, оръжието светеше като втвърден лъч от слънцето. В острието му бяха издълбани странни знаци, а дръжката завършваше с малка зъбата корона – символ на това, че бе предназначено за кралска особа. Мерлин го погали първо с очи, след това стисна ръкохватката и каза:
– Меч като този е задължително да бъде кръстен. Как ще го наречеш?
– Не съм мислил. Тия старите някак сами се именуваха – Адилок, Кортана, Мимунг, Нотунг… Виждаш го и един вид знаеш, че това е името му. А новият мълчи.
– И все пак?
Воланд се загледа в светлината от огнището и скръсти ръце пред гърдите си като статуя.
– Огледай го добре. Виж как блести, чуй как свисти, пък дано ти просветне…
Мерлин размаха меча няколко пъти, упражни два-три напада с похват на опитен боец и го сложи върху наковалнята. Майсторът продължаваше да гледа втренчено и безмълвно.
– Ама не ме карай да ти вадя думите с ченгел, моля те. Знаеш, че бих могъл.
– Нищо не ми хрумва, човече. Освен… освен че материалът за това оръжие е дар от халибите. Затова можем да го наречем Калибурн, Халибското острие.
– Gladius Caliburnus – промърмори друидът. – Хубаво. Вече имаш име, сега да видим колко те бива, Калибурн.
Той хвана меча с две ръце за ефеса и насочи върха надолу. На челото му изпъкнаха две полегати вени, но иначе по нищо не личеше свръхчовешкото усилие, което влагаше в изпитанието на желязото. Калибурн скриптеше, потъвайки в наковалнята, а Воланд несъзнателно стисна зъбите си толкова силно, като че сам той забиваше оръжието. Триенето се усили, Мерлин задиша по-тежко и в един момент наковалнята се разцепи, обгръщайки в себе си половината от меча.
Воланд изпсува.
– Не си знаеш силата, диване такова – рече той след минута, в която на свой ред авалонецът мълчеше.
– Калибурн не е достатъчно добър – въздъхна Мерлин. – Може би трябваше да ида при Гованон или Амилиас. Само изхабихме желязото.
– А може би трябва да идеш на майка си в… двореца на гости – демонстрира обноски Воланд. – Дай тука парчетата и недей да дрънкаш без мярка!
– Дори и аз, който не си знам силата – ехидно каза друидът, – се нуждая от клещи за второто парче. Рудата ти била виновна, как не…
– Заколи и другия син на Нидуд, вместо да опяваш. Ще го калявам до последно, мечът му с меч! – избухна Воланд, подхвърляйки клещите. – Трябва ми кръв.
Всички мускули на ръцете на Мерлин се очертаха като в учебник по анатомия, докато измъкваше обвития в желязо край на Калибурн от злополучната наковалня. А после, без да каже дума, той хвана една от сабите, окачени на стената, и излезе навън в мрака.

– Добре изглежда. Надявам се да издържи – поклати глава друидът и за сетен път огледа новия меч. Всъщност не можеше да откъсне поглед от него.
– Има си хас, Мерлин. Обикновените се каляват три пъти по девет пъти. Този е кован три пъти по двайсет и седем – каза Воланд и се почеса по голото теме. Беше доволен от себе си – острието не блестеше толкова, но знаците още личаха, малко по-тънки отпреди. И дръжката бе променена: раменете на ръкохватката вече представляваха свити драконови криле, опашката на дракона се увиваше по цялата дължина на ефеса в стесняваща се спирала, а коронката бе запазена върху главата на влечугото, почиваща в основата на острието. С една дума, това беше меч, достоен за сина на Утър Пендрагон.
– Повече кръв, повече сила… – измърмори си Мерлин, милвайки дръжката с показалец. – А името?
– И този не е от разговорливите. Ти какво смяташ?
– Въобще нищо. Твое и единствено твое е правото да го именуваш.
Воланд застана в любимата си поза и примижа срещу пещта като котка. За втори път в рамките на три дни не беше в състояние да измъдри нищичко.
– Не може ли пак Калибурн? Нали си е същия метал…
– Може, но не е на добро. Калибурн се строши, не бива да орисваме и това оръжие с лошо име.
– В такъв случай – усмихна се Воланд, – знаеш ли какво? Това хем е същия меч, хем не е. Ето защо ще го кръстя Екс Калибурн, Изкован от Калибурн. Мисля, че му отива.
Мерлин помисли кратко.
– Да, определено. Имам само една забележка: така името отново включва това на стария меч. За да премахнем вероятността от лоши личби, нека е Екс Калибур, без „н“-то. Или даже слято, Екскалибур. Изпитанието ще покаже дали съм бил прав.
– Ами заповядай – кимна Воланд и очите му проблеснаха както някога, когато двамата още чиракуваха в дома на шамана Егил.
– Повече кръв, повече сила… – рече под мустак авалонецът и хвана изящната дръжка, сочейки с острието към земята. Този път наковалнята беше от камък.
За страничен наблюдател известно време не се случваше нищо, просто ковачът гледаше в пламъците и друидът съсредоточено фиксираше върха на меча. След това наковалнята припука, желязото като че въздъхна смаяно и преди Воланд да се окопити, само една трета от произведението му се виждаше над скалата. Мерлин триеше чело с лакът.
– Брей да му се не види – с неприкрита гордост се ухили майсторът, сипвайки питие в два кухи рога. – Стана! Да ударим две-три по тоя случай!
Гостът му се усмихна в отговор и надигна волския рог, пълен с медовина. След такива усилия се чувстваше жаден, много жаден.

– Хубаво сме се украсили вчера – констатира Воланд с надебелял език. Очите му бяха изпъкнали, брадата – разрошена, а заради чертите на лицето си доста приличаше на гневен бухал. Мерлин изхълца тихо. – Паметно напиване ще да е било, щом нищо не помня…
– Другия път ще омагьосам Бодвилд, дъщерята на Нидуд, и ще ти я доведа на кучешка верига – обяви друидът. – Ще падне веселба.
– Мда, нея няма да я убиваме – разсмя се мръснишки ковачът. – И сега какво?
– Ами ще си ходя, какво. Господарката ме чака.
– Вие двамата да не би… – въпросително го изгледа Воланд.
– Ааа, не, не! Тъкмо напротив, но така иска съдбата.
Авалонецът се изправи с усилие. Едва се държеше на крака, затова пък недъгът на майстора в такива случаи беше предимство: и пиян, и трезвен той еднакво зле си служеше с нозете. Опря се на патериците си, без да става, и рече:
– Как ще го носиш, това тежи колкото двама души?
– Не ме мисли мене – посъветва го Мерлин. – Според един мой съученик не си знам силата.
Той разтвори телешката кожа, в която бе донесъл отливките, загърна наковалнята и меча в нея и я сви на осморка. После леко изпъшка и метна вързопа на гърба си.
– Първият селянин, когото срещна, ще бъде превърнат в товарен кон – обясни друидът на изненадания Воланд и сложи ръка върху бравата. – Доскоро, приятелю, и благодаря!
– Моля, моля. Не се грижи, аз ще затворя. Чакам те с Бодвилд, чу ли?
– Обещаното си е обещано.
Мерлин излезе от жегата на ковачницата, вдиша с наслада студения въздух и тръгна по пътеката с гръб, леко извит под товара. Крачките му бяха многоточия в легенда.

Напиши първия коментар за тази публикация