Ловецът на тюлени

Снегът по крайбрежието имаше цвета и твърдостта на сърцевина от диня. Малко по-навътре вече ставаше откровено ален, а после червеното избледняваше на слоеве като в някоя от малоумните картини на Марк Ротко. Единствената бяла ивица се намираше до скалите – там, където бяха паркирани АТВ-тата на инспекторите от Департамента по океански риболов. Над тях оставаха само сипеи, мъх, камъни и нито един тюлен, жив или мъртъв.
Ловците никак не обичаха инспектори, а инспекторите хич не обичаха работата си. Трябваше да се правят, че ги интересува как биват умъртвявани несметни количества млади животни, нещо повече, трябваше да превръщат тези количества в съвсем точно сметни, за да не се надхвърлят определените квоти за гренландския тюлен. Един от тях на шега бе казал в началото на лова, че се чувства като дежурен по камера в Аушвиц. Никой не се засмя.
На Саймън Шарпантие също не му беше смешно, но се налагаше да изкара малко допълнителни пари и затова всяка пролет вместо отпуска се включваше в лова. Тази година имаше и сериозен повод: дъщеря му щеше да бъде първолаче и той се надяваше да облекчи семейния бюджет с печалбата от кожите. Саймън, който иначе не блестеше с нищо, беше известен сред колегите си като един от майсторите на хакапика, ето защо неговите кожи се ценяха над средното.
– Хайде, какво се моташ там? – кресна му Дейв Тикаани, шефът на групата. – Половин лодка ни чака!
Саймън не обърна внимание. Вече бе убил около четирийсет животни, а изобщо – може би четири хиляди, но за първи път виждаше такова нещо: наскоро отбит тюлен с различни очи. Лявото беше тъмносиньо, дясното – черно, и дори това не би го накарало да спре, но създанието повтаряше едно към едно генетичната аномалия на дъщеря му. Еми беше неговото малко чудо, въпреки (а може би и поради) факта, че нямаше друга като нея в цял Кларънвил. Всъщност едва ли имаше толкова красиво момиченце с хетерохромия в целия Нюфаундленд. Приличаше на майка си, от него беше взела само упоритостта и синия си ирис.
– Виж, Дейв – посочи той с върха на хакапика. – Очите му гледай.
Дейвид Тикаани принадлежеше към народ, ловуващ тюлени от хилядолетия, но и той не беше виждал, нито пък си спомняше някой да му е разказвал за подобен случай. Тъй като обаче бе делови човек и имаше трюм за пълнене, шкиперът се задоволи само да вдигне рамене:
– Сигурно кръвосмешение, не знам. Изглежда здрав, кожата е наред, друго не ни интересува. Пращай го при братята му, нямаме време!
Саймън се засуети глупаво, докато Тикаани отминаваше по брега, презареждайки в движение пушката си. Щура работа, помисли си той – аз, наследникът на пришълци, ползвам хакапик, а Тик ги отстрелва. И бърза, все бърза… Нямаше кога да му кажа „Убий го ти, моля те“.
Не беше в състояние да замахне, гледайки животинката в очите, затова си наложи да зяпа един камък пред муцуната на тюлена. Преглътна, брои до три и стовари тежката част на острието върху черепа му. Нататък беше сравнително лесно.

* * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * *

– Да бе, с различни очи. Синьо и черно, ей той ще ти каже, ако не вярваш – дуднеше Тикаани. Сега, когато маста и месото бяха разделени, а кожите – обработени, можеше вече да се разкаже това-онова от деня.
– Тик, хайде стига – Шарпантие стана рязко. Предпочиташе да забрави за малкото същество възможно най-бързо, което нямаше как да се случи, докато всеки от тюленоловците се изреждаше да го пита „Вярно ли си тупнал разноок пляскач, а, Саймън?“
– Окей ли си?
– Да, просто спри вече. Все пак нямаше крила, мамка му.
Саймън излезе в коридора и тръгна към каютата си. На половината път му се стори, че чува звъна на телефон и леко ускори ход.
Не му се беше сторило. Три пропуснати повиквания и sms, който не погледна, тъй като обажданията бяха от неговата Джулс.
– Ало, какво има? Извинявай, телефонът не ми беше подръка.
– Скъпи, прибирай се възможно най-бързо. Ще говорим като се видим.
– Какво става, Жюли?
– Не мога да говоря сега, разбери ме. Тръгвай веднага.
– Ловът не е свършил, имам договор и утре съм на вахта. Моля те, обясни ми с две думи какво те е прихванало, без да се ядосваш или да ме нервираш. Случиха се някои дивотии днес, които…
– Емили. В ранния следобед я е блъснал микробус. Били са на разходка край пристанището от занималнята. Звънях ти веднага, но ти никога не си вдигаш шибания телефон, Саймън, никога!
– Как е тя? – мъжът първо се задави, а после някак успя да попита: – В болницата ли сте?
– Аз съм в болницата, да – гласът на Джулия беше станал влудяващо равен. – Тя е в хладилната камера. Няма я вече, Саймън. Няма я. Няма я. Сега ще тръгнеш ли, или да дойда да те извлека от тъпия ти кораб?
Без да осъзнава какво прави, той затвори телефона и го прибра в саморъчно ушития му, ала доста дизайнерски калъф от тюленова кожа. После все така машинално го извади отново, плъзна пръсти върху дисплея и отвори съобщението. Беше от 13:43, изпратено от чисто новия смартфон на Еми, и гласеше „Успежен лов, тати“. Тя много се гордееше, че вече може да пише.
Риданията го връхлетяха изведнъж, без предупреждение – сух мъжки плач, наподобяващ кашлица или брачен зов на карибу. За да остане прав, Саймън подпря глава в стената на каютата и се хвана за багажната скара. В съзнанието му, странно, не изникнаха меките детски черти и русите кичури на Емили, а един топчест нос, влажна муцунка и две молещи, страдащи, неразбиращи очи…
Очи като на дъщеря му.