Звукът идваше със забавяне, а продължавах да се движа с постоянна скорост… доколкото можех да преценя. Не бях в състояние да обясня това, но ако в него се заключаваше цялото страдание, което изпитваш в сърцевината на черна дупка, някак щях да намеря душевни сили да го понеса. Предчувствията ми обаче не бяха добри. Твърде хубаво, за да е истина, нали така беше думата?
На няколко пъти споменах, че не разполагах с други уреди освен сетивата си. Именно поради това основателно се запитах дали не ме лъжат очите, когато изведнъж скоростта толкова се увеличи, че пулсиращите наоколо светлинки започнаха да изглеждат като линии, а малко по-късно линиите се сляха в плътен синкавобял тунел. На свой ред тунелът се стесни и ми стана горещо, но за кратко – а после, най-неочаквано, кръстосвачът спря, без да активирам спирачката или да изключвам двигателя. Увисна в нищото като дрипа и толкова. Машинално погледнах назад: нямаше и следа от хилядите, хмм, калейдоскопия на кораба, нито от светлия улей. Нямаше нищо освен чернота, същата каквато имах и пред себе си.
– Ехоо? Ееехоо?!
Викът се чуваше без пречупване или бавене. Кой очаквах да ми отговори, и аз не знам.
Е, оказа се че имало кой.
– Я стига си пискал! Няма отърване от тебе…
В първия момент изобщо не различих говорещия. Бях абсолютно сам, наистина. Така значи се откачало, помислих си (за хиляден път само през последната година), а следващата ми мисъл беше „Какво по-нормално от това да откачиш, след като си в търбуха на черна дупка??“.
Нямаше защо да обвинявам зрението си: събеседникът ми беше по-черен от всемирния мрак и по-висок от средностатистически масай. С други думи, беше добре познатият ви Мпузи Нгибе Дутиримазимба Н’кону, който за мен винаги е бил и ще си остане просто Петкан. Той прекрачи от външното пространство в кабината ми така, сякаш беше у дома си, и свойски чучна в креслото на втория пилот.
– Какво търсиш тук, Твое Анално Трънчество? Скоро май не си ми досаждал, ама пък не може да ти се отрече, че намираш най-невероятните начини за това.
– Зздравей, Петкан – рекох аз, почти без да заекна. – Иззвинявай за тъпия въпрос, но би ли ми казал защо не съм мъртъв? Според водещите изс…
– Колко пъти да ти повтарям, че не се казвам Петкан? И освен това си мъртъв като додо. Отдавна си мъртъв… и все още не си. Вика му се „астронавтът на Хартлингер“.
– Нещо като котката на Шрьодингер ли?
– Не намесвай котките, те имат девет живота – отвърна демиургът. – Като начало, за Вселената си мъртъв още от момента на раждането си. А тъй като тук, строго погледнато, Вселена не съществува, си мъртъв дори отпреди това. Освен всичко, в измеренията откъдето идвам, Шрьодингер никога не е бил реалност, който и да е той.
– Ами корабът? Ами… ти?! Какво правиш в нищото?
– Корабът си е кораб. Физически обект, също като теб, който е във времепространствен мехур, сгънат като оригами насред Небитието. И кръстосвача, и ти бяхте смачкани от гравитацията още преди да навлезеш в Тунела от Светлина. В момента твоя милост и глупавата ти тенекия сте просто дубликати на себе си. Едни от многото.
„Тунел от светлина“ не звучеше добре, нито пък това с копията, въпреки че обясняваше ехото отпреди малко. Дори и за атеисти не беше окей, а аз не можех да бъда безверник, след като Мпузи ми беше… нещо като личен приятел. На два пъти ме бе отървавал в ужасни положения, както по-паметливите от вас евентуално помнят. Господи Боже, Спасителю наш, нали така се казва?
– Колкото до мен, аз напредвам в Кариерата – изсмя се Мпузи. Имаше същата очарователна, трийсет и две зъбателна усмивка, която ме беше стъписала при първата ни среща. – От планетарен бог през господар на цяла система светове, та до Самото Начало. При боговете обаче, както виждаш, напредъкът е назад…
– Дреме ми за божествеността ти, Петкан с Петканите – одързостих се аз. – Кажи ми сериозно жив ли съм и какви да ги дъвча оттук насетне?
– Някои от времепространствените ти отпечатъци несъмнено са живи – ухили се Дутиримазимба още по-широко. – Други не толкова. Основен принцип е, че информацията не се губи, така че съотношението е 50:50. Този, с когото разговарям, е в междинно положение a la Хартлингер, и дали ще живее, зависи от нещо много просто.
– Тоест?
– Късметът. Падането на зара. Наистина, обидно просто е…
Мпузи порови в дрехата си, която този път беше черна и навярно символизираше кариерното му израстване. Не след дълго държеше едно черно зарче с бели точки – наглед съвсем обикновено, докато не го подметна към тавана на кабината.
Зарчето свободно мина в пространството и точките му заискриха като звезди, преди отново да падне в ръката на Мпузи – черно като пластмаса, с точици от бяла боя. Едва след няколко секунди можах да си отворя устата:
– Нали според Айнщайн бог не играел на зарове?
– Бехщайн. И е казал тъкмо обратното. Забрави какво знаеш, тук то не важи и още по-хубаво, нивга не е важало. Ще се опитам да ти обясня избора, който се налага да направиш, Робин Круизнър, дърти мошенико…
Н’кону скри зарчето в огромната си ръка, опъна крака почти до средата на командния мостик и поде:
– Числото π ти е известно, нали така? Три цяло и четиринайсет. Да оставим това, че знаците му след запетаята са повече от атомите във Вселената, самото отношение е твърде, твърде интересно. Никой от хората не знае, но трите реалии са Времето, Пространството и Материята, а четиринайсетте измерения… за триизмерно същество като теб дори представата е трудна. Това, което искам да ти кажа – изкикоти се Мпузи, – е че в момента сме извън всичките четиринайсет измерения. В място, което е кандидат за петнайсто. И според точките на зара ти можеш да избереш две възможности: четно – връщаш се назад по веригата до момента, в който вече не си подвластен на привличането на черната дупка; и нечетно – излизаш от това квазиизмерение, но би могъл да попаднеш навсякъде: в друга дименсия, в сърцевината на супернова, насред астероиден пояс, на някой от Кеплерите, на Земята или на… оная там де, CoRoT-7c. Би могъл дори да се натъкнеш на баща си. Е? Ще ми правиш компания или ще хвърляме?
– Преди да реша какво ще е – продължих аз все така нагло, – кажи ми как се стига до това. Как е възможно да се върна назад от черна дупка и дали връщащият се ще е еднакъв с влезлия? Много сложно ми става, Петкан… А имам право да знам.
– Тия ваши човешки права, дето ще ви изядат главата… – заклати своята Н’кону. – Право на информация, право на глас, право да имаш тялото си, и най-вече тая фантасмагория с правото на свободна воля. Аз също имам права, например да не ме наричат Петкан, но това явно са подробности. Слушай сега: Джон Пичъл е казал, че теоретично е възможно обект да бъде изваден от черна дупка, като например се изтегли с въже. Принципът на Ариадна. Аз обаче не вярвам на теории и имам малко повече възможности за действие, отколкото Пичъл е допускал. Гарантирам ти само едно: по пътя обратно ще си събереш всичките копийца и разновидности, така че процесът няма да е безпроблемен, нито безболезнен. Що се отнася до излизането ти оттук в нова реалност, там ще разполагаш само с това си копие. И един-единствен шанс за избор. Четно – нечетно. 50:50. Разбра ли?
– Не – чистосърдечно отговорих аз. – Но това хич не ме грее. Знаеш от какъв род произлизам и си наясно, че няма да изтърпя това висене тук, закотвен в трибуквието на космографията, пред възможност дори едно на милион да се измъкна. Дай ми зара.
Лапата на Мпузи, бивш Господар Дракон и още по-бивш Създател на Фрея, се разтвори и той усмихнато хвърли черното кубче към мен. Подхванах го без да се бавя, и на свой ред го метнах нагоре, сплитайки пръсти зад гърба си от суеверие. Когато най-после спря да дрънчи по пода, сочеше тройка – добре познатата на всички ви конфигурация от точки, дублираща Пояса на Орион. Не можех да ги накарам да блестят като звезди, но не беше и необходимо.
– Готов ли си, лепка такава? Само си поеми въздух и брой: едно, две, три…
Кимнах безмълвно и последвах инструкциите. За мое голямо щастие, останалото ми се губи.