Сказание за Времето

Всички хора, и малки, и големи1, знаят че приказките обикновено започват с „Имало едно време…“ А тази няма как да прави изключение, защото е приказка за самото Време – такова, каквото е било, такова, каквото е, и каквото ще бъде.
Имало едно Време…
Първоначално то било ниско, слабовато като паяче и носело дълга бяла роба, а на краката си – сандали, но с течение на времето настъпили промени. От много търчане насам-натам нозете му се издължили, гръдният му кош се разширил и ръцете му станали доста силни, защото носело отговорността да бъде навсякъде и винаги по едно и също време (така да се каже). Освен това се оказало, че робата му пречи, и то взело че си скроило от нея тънък потник и къси гащета, с които бягането било значително по-лесно. За да го улесни съвсем, Времето махнало и сандалите, а наместо тях си купило кецове, чиято марка няма да споменаваме, за да не ни обвинят в реклама. Няма да казваме и марката на часовника му, само ще уточним, че бил – и все още е – швейцарски.
И можете ли да си представите, въпреки всички тези мерки и цялото си старание, Времето непрекъснато закъснявало, а първия път, когато закъсняло, това било в Самото Начало. Ето защо в началото били създадени небето и земята, а не денят и нощта, и известно време (така да се каже) било тъмна работа – не се знаело сутрин ли е, обед ли, понеделник ли e, или да речем, събота.
И докато се установи, взело че станало неделя, но това е друга тема…
Едно не може да се отрече на Времето – вършело си работата съвестно, и макар да закъснявало често, винаги държало да разбере с колко точно закъснява. Някъде тогава си пуснало и брада, тъй като отнемало бая време да се бръсне всеки ден, и вместо да го прави, се погрижило да изобрети прототипите2 на часовника и календара. Можете да видите един от първите запазени календари, ако отидете в Стоунхендж, Великобритания, а малък часовник, какъвто то открило, бихте могли да си направите и сами – просто забийте пръчица в земята и начертайте около нея окръжност. По обед сянката на пръчицата ще е най-къса, и това не е Някакъв Фокус, а Научен Факт. Ще ви направи впечатление, че и часовникът, и вечният календар имат овална форма: така е, защото времето се измерва по движението на небесните тела, най-вече Слънцето и Луната.
Хората бързо разбрали кое как става – че всичко живо се ражда, расте и остарява, но освен че възприели науката за измерване и сами изобретили водния часовник, красиво наречен клепсидра, те не предполагали, че Времето носи брадата си от мързел. Според тях буйното лицево окосмяване било част от магически ритуал за повишаване на точността при смятане, ето защо всички, занимаващи се с проблемата за числата – от вавилонците и халдейците до питагорейците и елейците, развили нездраво пристрастие към брадите (разгледайте техни рисунки и сами ще се убедите). Остава си загадка защо им отнело толкова дълго да възприемат кецовете, късите гащета и швейцарските часовници, но фактите са си факти.
Факт е също така и че халдейците въвели, в чест на Времето, обичая да се носят тесни и високи шапки с остър връх. Така винаги когато се срещнели, те можели да поставят шапката на земята и да установят колко е часът, дали някой не е закъснял и прочие такива въпроси от областта на етикета. Някои хора твърдят, че оттогава датира традицията да се свалят шапките при среща, но бъркат – тя била установена от Ордена на плешивците, чийто членове се разпознавали по този начин, когато се срещнели случайно. Както и да е, Времето много харесало номера с островърхите шапки и понякога самоʹ слагало такава – отначало по празници и Нови години, а след това и по-често, когато му скимнело. Така и хората започнали да влияят на Времето, а не само Времето – на хората.
В процеса на това влияние вавилонците отишли и по-напред: по причини, които само те си знаели, и по вдъхновение от един друг народ, наречен шумери, те установили шестдесетичната система, която ползваме и досега. Благодарение на тях един час все още има шейсет минути, една минута – шейсет секунди, една беля – шейсет шамара, и така нататък. А най-далече, за голям ужас дори на самото Време, стигнали маите, ацтеките и инките. Понеже техните жреци и царе не можели да си пуснат бради, независимо от усилията си, те приели, че за съвсем точно изчисляване е необходимо от време на време да бъдат принасяни човешки жертви, иначе Слънцето (или Луната) можело и да не изгрее и пак щяло да стане като в Самото Начало. Ето защо на специално организирани народни увеселения сегиз-тогиз били удавяни по няколко моми или изкормвани по няколкостотин пленници, за да може Светилата да следват установения си маршрут и Времето да не закъснява повече от обичайното. А на него, разбира се, не му трябвала кръв, нефрит или злато – достатъчен бил и малко шоколад, просто защото когато бягаш маратонски и шампионски по цял ден и цяла нощ, си е необходима енергия. Няма да казваме марката на шоколада, само ще споменем, че (естествено) бил швейцарски.
Това, че бягало като побъркано – по вертикалите, по хоризонталите, в летописите и аналите, не попречило на Времето в хода на… годините да установи някои интересни зависимости. Колкото повече растяло населението на Земята, толкова повече личното чувство на хората за време сочело недостиг. Няма и как да е другояче, нали имало само едно Време. Всички и навсякъде се измъквали непрекъснато с номера „Нямам време“, „Не ми достига времето“, „Извинявай, ама не разполагам и със секунда“, и пр. Животът им се превърнал в луда, безкрайна надпревара с часовника и календара. И накрая настъпил денят, в който някой не особено известен и недотам умен човечец измънкал фразата „Не сега, няма време“. Хронохулството „Няма време“ се приело радушно и за кратък период станало нещо като боен вик, а това, много ясно, засегнало Времето право в душата крилата. Хилядолетия наред хората били чертали календари по стените на пещери, били вдигали каменни структури по подобие на Стоунхендж, изучавали звездите и планетите, пишели история и дори принасяли жертви в чест на Времето, а сега изведнъж с целия си акъл твърдели, че време няма! Че закъснявало, закъснявало, но то правело всичко възможно да стига навсякъде по едно и също време, както било уговорено. „Няма време“ било кощунство, нетърпимо и непростимо, и както си било смъртно обидено, Времето направило рязък завой към четвъртото измерение и се превърнало в абстрактна величина3. Затова възрастните винаги повтарят, че нямат време – просто защото въздействието им стигнало дотам да го прогонят и наистина да нямат. Времето практически останало само за децата и само в приказките, които винаги – и сега, и в бъдеще – ще започват с думите „Имало едно време“.

А какви ги върши Времето в четвъртото измерение, това вече е съвсем различна история…

1. Даже и средните, б.А.
2. „Прототип“ означава първи или опитен образец на нещо Важно.
3. Какво означава „четвърто измерение“ и „абстрактна величина“, бихте могли да питате някой от големите. Даже и от средните да е, пак ще ви обясни.