Пауни и светкавици

(втора част)

Винаги го беше озадачавало схващането, че манекенките са глупави. Особено озадачаващо се явяваше то в светлината на факта, че го споделяха хората, които виждаха манекенки само в списания и по билбордове. Той, който ги качваше там, беше на коренно различно мнение.

В общия случай етикетът “супермодел” вървеше в комплект с два-три езика, разностранни интереси и ярка индивидуалност – именно затова тези момичета бяха ценени и избирани, само тридесетина в целия пренаселен свят на индустрията. Е, разбира се, между останалите имаше девойки, интересуващи се единствено от гримове и шмъркане, но повечето си даваха сметка, че така няма да стане и се превръщаха в копия на своите идоли от Първа лига: четяха много, спортуваха още повече и се учеха да подсилват естественото си обаяние със способността за водене на разговор. А на онези досадници, които продължаваха да настояват, че всичко това е куха фасада, той припомняше неопровержимата истина, че болшинството от тези момичета са в (и около) тийнейджърска възраст и като така от тях не бива да бъдат очаквани дисертации.

Когато самият той беше тийнейджър, изобщо не предполагаше, че ще се занимава с фотография. Първоначално искаше да стане художник, но бързо откри, че не притежава кой знае какъв талант. Що се отнася до фотографията, привличаше го не толкова действието, колкото поетичността на самата дума: да рисуваш със светлина му се струваше нещо магическо. Въпреки това – или може би поради това, докъм четиринайсетата си година беше направил само няколко снимки, и то с телефона си.

Всичко се промени, когато веднъж отиде на тренировка по сокър, избирайки различен маршрут. Обикновено прекосяваше съседния парк, защото се чувстваше не много комфортно в анцунг по улицата, но този път мина направо през площада, тъй като закъсняваше.

И не отиде въобще.

Него ден се провеждаше открита изложба на фотографи от цял свят, спонсорирана от “Нешънъл джиографик” и две-три международни компании. Беше обикаляла из целия щат и най-накрая бе стигнала дотук. Той остана запленен от снимките: имаше панди в непринудени пози, богомолки, снимани в близък план, така че всяко влакънце по зловещите им муцуни си личеше, препускащи зебри (по странна приумица на организаторите те бяха разположени точно до пандите) и един кадър, който му направи поразително впечатление – земеродно рибарче, изскачащо от водата сред фина мъглица от пръски, в която се виждаше дъга. Стоя пред паното с фотографията, докато не го заболяха краката.

Следващият конкурс на NG бе обявен за след няколко месеца и той, без да губи време, започна да изучава прилежно как се борави с техниката. Беше съгласен с думите на Уаб Мабхут (по-късно станаха приятели), че трябва да тръгнеш от обикновен фотоапарат, иначе няма да знаеш нищо за светлината – затова си купи Leica, най-класическият класически модел, и нащрака за един предиобед повече снимки, отколкото беше правил в целия си дотогавашен живот. Май щеше да е доста по-трудно, отколкото изглеждаше. Докато в модата и арт-фотографията можеше спокойно да се използват черно-бели фотоси, за “Нешънъл джиографик” би било глупаво – а той, като новак, все още не разполагаше с капацитета да предаде на лентата цветовете така, както искаше. Вечер, въртейки се нервно, заспиваше с кадъра на рибарчето пред очите си: нямаше да се укроти, преди да стигне до такава чистота в изображенията… само дето календарът висеше неумолимо над главата му като хартиен Дамоклев меч.

Във Виктория, Минесота, имаше много неща, които не възразяваха да бъдат снимани, и съвсем малко, които го заслужаваха. Трябваше да напрегне мозъка си до изпушване, за да подбере в обикновения пейзаж и не толкова богатият животински свят около градчето това, което щеше да впечатли хората от NG. И въпреки незавидния материал, той изкова шедьовър.

Правилата на конкурса не споменаваха нищо относно композицията на снимките, ето защо се спря на диптих, и за да подсили внушението, използва близка перспектива за първия фотос и отдалечена – за втория. Снимката в приближение беше на ръждивоопашат мишелов, който с едното си крило сякаш докосваше слънцето, а на другата бе заснел боен самолет под току-що изгрялата луна – разпознаваем само по леката реактивна диря. С особено задоволство видя, че при крайния вариант маховите пера на ястреба разпръсват малки светлинни фасети, подобни на дъгата, сътворена от рибарчето. Грижливо опакова творбата, написа майтапчийски “Хвърлете едно око, преди да изхвърлите”, пусна я в пощата и зачака. Бе направил онова, което зависеше от него, сега топката се намираше у другия отбор.

След двадесет и седем дни, в които продължаваше да ходи на училище и да щрака през останалото време, дойде буквално френетичен мейл от Вашингтон. Постигна невъзможното – “Far away, so close” беше  привлякла вниманието на хора, гледащи какви ли не снимки по цял ден. “Най-типичният за Америка ястреб – мишеловът, или още ястреб-пилчар (Buteo jamaicensis) и изтребителят са показани в естетически съвършена, балансирана композиция, която съперничи по завършеност на Ин-Ян. Твърде далеч от механичното противопоставяне ден-нощ, слънце-луна, техника-природа, тези пленителни фотографии ни карат да погледнем по нов начин онова, което ни заобикаля и въздействат като живописни платна” – гласеше малоумният текст, написан от някой си Джоунс, но за него беше по-важен фактът, че естетически съвършената и балансирана композиция печели награда. Втора награда в международен конкурс!! Журито беше смаяно най-вече от това, че авторът е не само прохождащ любител, а и още няма петнайсет години. С две думи, стана известен. Майка му дори окачи снимката в хола, така че всеки да види какъв талант е родила.

Както е свойствено за пуберите, даже след този бляскав успех той не беше убеден, че иска да бъде професионален фотограф. Определено му доставяше удоволствие, но също такова, ако не и по-голямо, получаваше от музиката и писането. Две-три години минаха в лутане из Ню Йорк, усъвършенстване на стила му и китарни експерименти, след което внезапно реши, че му се следва … история на изкуството. И тъй като в Америка по негово мнение не можеше да получи онази дълбочина на познанието, която би го задоволила, пое към Оксфорд. Въпреки неохотата си да го признае, беше вече утвърден фотограф и нямаше затруднения с парите: обратно, тъкмо по онова време снимаше  брошури за половината автомобилни фирми на Острова. Сесиите му за Jaguar, McLaren Cars и Range Rover притежаваха неизменен почерк, възможно най-малко повлиян от глупостите на маркетинга, но впечатляващ. Още от “Far away, so close” беше развил усет за движението.

Колите и жените винаги вървят заедно – ето защо имаше само няколко крачки от това да снимаш красавици, облегнати върху Aston Martin, до това да снимаш красавици, изтегнати върху каквото и да било. Отначало го правеше в промеждутъците, после се получи така, че модните списания започнаха да го търсят по-често от производителите на автомобили, и постепенно хонорарите станаха несъизмерими. Ако в McLaren ценяха това, че почти можеше да се чуе рев на двигатели от неговите снимки, то за модните брендове количеството идеи, които генерираше, скоро го направиха нещо като пророк. Не се интересуваше от тенденции, просто ги налагаше – и то на патриаршеската възраст от двайсет и две. В следващите шест години единствената (твърде косвена) връзка между старта на кариерата му и настоящето беше календарът “Пирели”.

Междувременно се опитваше да съвместява това, за което му плащаха с онова, което искаше. Наред с  фотографията завърши образованието си, премести се в Лондон, изнесе няколко концерта в супергрупи-сбирток и направи цели три изложби: снимки на облаци(!), за които едни посетители казваха, че били откровение, а други – че си искат парите; фотоси на различни котки(?), по отношение на които дори критиците му признаха, че изглеждали като заснети от котка (това важеше с особена сила за нощните снимки) и накрая, когато доби смелост, показа картините си. Фурорът беше невиждан. Въобще и не му мина през ум да спомене, че са рисувани преди петнайсет години, но дори той лека-полека започна да се убеждава, че е бил твърде строг към себе си.

Журналистите, напротив, съвсем не бяха. В този етап от живота си нямаше кой знае какви забавления, основно го разсмиваха техните епитети – например “ренесансов фотограф” (след третата изложба), “повелителят на светкавицата”, “фаворитът на моделите”, а едно заглавие му стана любимо и си го сложи на десктопа – “ГОРДЪН МАЙЛС: МЪДРЕЦЪТ ЗАД ОБЕКТИВА”. Чудеше се колко ли е шмъркал съответният писач, за да стигне до тази мисъл. Зад обектива можеха да се видят вдъхновеният Гордън Майлс, прецизният Гордън Майлс, алчният Гордън Майлс,  понякога дори отегченият Гордън Майлс, но мъдреца в себе си още не беше открил. Нито пък най-съкровеният Гордън, този, който не се нуждаеше от определения.

Колкото повече успяваше като фотограф, художник и – инцидентно – писател, толкова по-неудовлетворен се чувстваше. Бе смятал, че всичко се нарежда, ако правиш онова, което ти харесва, и донякъде беше така … но само  що се отнасяше до работата. Заспивайки вечер, все така напрегнат и събиращ одеялото на топка, си мислеше, че журналистът е прав за едно: наистина живееше зад обектива, неминуемо дистанциран от (почти) всичко и (почти) всички. Беше заобиколен от красота. Не би трябвало да му е толкова трудно да обича.

Вестникарските драсканици можеха да бъдат и полезни, тъй като след една такава безсънна нощ той стана от леглото с ненадейно хрумване. Тъкмо бе завършил поредната сесия – мини-венециански карнавал, заснет изцяло под вода, и в момента беше напълно изчерпан откъм идеи. Достатъчно се беше блъскал върху това как да пригоди маските така, че да не си личат кислородните тръбички. След две седмици обаче трябваше да е готов с проект за Elle, който да е “едновременно иновативен и интерпретиращ класически теми, по възможност свързани с митологията или света на приказното”. “Мама ви иновативна на всички!” – лютеше се той, задрямвайки, а на сутринта го връхлетя прозрението.

Преди време бе снимал Джесика Стам във фотореплика на “Раждането на Венера” от Ботичели. Номерът мина триумфално, при това със съвсем малко обработка: пипна тук-там Зефир, който беше някакъв бразилски футболист, и Аура – тоест Кристен-с-малките-цици Стюарт, заглади щръкналите раменца на мис Стам и пожъна всеобщи аплодисменти. Наскоро пък беше чел, че снимките му наподобявали платна на прерафаелит – което възприе като… е, откровена четка. Бяха минали около шест месеца от “Венера” насам, достатъчно, за да се е забравила сесията. Познаваше детайлно всички прерафаелити заради образованието си. Не можеше ли в такъв случай…

Същия ден получи картбланш от редактора за фотографски вариант на “Златната стълба” от Едуард Бърн-Джоунс. Нямаше да му се месят в избора на модели, важен беше само крайният срок. Точно такива отношения харесваше.

–            Айрънфаундерсън, виж си пощата – избълбука по телефона на асистента си. Наричаше го така на шега, защото младежът беше луничав и червенокос, всъщност се казваше Руфъс Тойнби. – Пратил съм ти една картина за снимките в Elle, почвай кастинг. Става въпрос за някакви бижута – имаш линк към  дизайнерите, написал съм и какво да вземеш предвид. Търсим портретна прилика: всички мадами ще са в плисирани туники, само лицата им са важни.

–            Момент, още не се е отворил файлът. Хм…шефе, тя цапаницата е хубава, но как ще я разположиш в списание? Много ми е вертикална някак.

–            Остави това на мен – посъветва го Гордън. – В два часа ще мина през ателието, мисли му, ако нямаш идеи за половината девойки и не си се обадил в агенциите.

–            Е де, е де. Тук има една, две … седем… осемнайсет, аз да не съм машина!

–            Оправяй се. Хайде, до после.

За разлика от случая с “Раждането на Венера”, картината на Бърн-Джоунс поне беше под носа му, в  “Тейт”. Щеше да бъде глупаво да не отиде да я види.

Доколкото знаеше, старият Ед се беше занимавал с нея близо осем години, от 1872 до 1880 – не непрекъснато, разбира се. Застанал пред мащабното платно, той едновременно се наслаждаваше на изображенията и си припомняше любопитните неща, които бе кълвал като студент за тази картина. “Работата е почти свършена, както и художникът” – коментирала съпругата на Едуард малко преди  дебюта – “Той никога не е бил така притискан с времето през живота си”. Хм, а какво да кажа аз, дето имам по-малко от две седмици, помисли Гордън и се усмихна. В ума му изникнаха думите на самия Бърн-Джоунс: “Напоследък трябваше да рисувам толкова крака и пръсти, че сега, като притворя клепачи, ми се въртят пред очите…”.

Да видим моя милост какво ще забърка – нали дори не спя, отново се ухили той.

Асистентът му беше напълно прав: вертикалната структура на “цапаницата” я правеше неподходяща за големи фотосесии, но той пък нямаше да е Гордън Майлс, ако не намереше елегантно решение на проблема. В случая то дойде от само себе си – на първа и втора страница щеше да плесне цялата картина, в оригинал и фотографска реплика, а върху следващите девет смяташе да разположи големи фрагменти. В края на краищата, специално за тези снимки бяха важни дрънкулките – така щяха да личат най-добре. Имаше и резервен вариант, всъщност няколко варианта – единственото, което нямаше, бяха сполучливи образи. На Айрънфаундерсън щеше да му е трудно, защото модели с класическа външност почти не се намираха. Отделно трябваше да се изработи декор, повтарящ особената извита стълба, да се осигурят музикалните инструменти, туниките… “Любопитен съм какво би казала покойната Джорджиана, ако мъжът й беше на мое място”- рече си Гордън. Както и да е, чакаше го доста работа.

Тойнби също бе отхвърлил немалко задачи – за времето, през което Гордън се помотваше в галерията, рижият фамулус беше говорил с четирима агенти и осигурил пет момичета за снимките. Постижението му с нищо не се омаловажаваше от дребната подробност, че две от тях бяха близначки, досущ приличащи на онези, изобразени в горната част на стълбата. Майлс беше смятал точно тези девойки за особено трудни, а ето че Айрънфаундерсън изкачи Еверест от раз.

Оставаха обаче фаталните тринайсет модела, и двамата седнаха пред компютрите в мълчаливо търсене на лица с викторианско излъчване. Ползваха полицейски софтуер, модифициращ изображението и търсещ съвпадане на определени лицеви точки – но, естествено, не ровеха в базите данни с криминално проявени, а в архива на модните агенции.

Беше като свещенодействие: само от време на време или той, или Тойнби ставаха до едното място, иначе в ателието цареше тишина. Сегиз-тогиз принтерът изплюваше снимка на момиче, което някой от тях искаше да разгледа по-обстойно, и толкова.

Четири часа по-късно Майлс се протегна и заяви:

–            Руфъс, ако ти е писнало, можеш да си ходиш. Свърши страхотна работа – утре ще се обадим и на тези, дето ги издирихме заедно, а в четвъртък може да почнем пробните. Хайде, беж.

–            Благодарим, шефе. Ти няма ли да се прибираш?

–            Познаваш ме – сви рамене той. – А и не е като да ме чака някой вкъщи.

След пет минути, останал сам, изключи главното осветление и щракна настолната си лампа. Обичаше полумрака, в него виждаше като котка и онези детайли, които при ярка изкуствена светлина му се губеха, сега изпъкваха най-добре. Сипа си мляко от хладилника, потри ръце и отново включи изобретението на ченгетата. Наред с това, че продължаваше да селектира момичета, в ума си избираше и подходящи места за кичозните украшения, така че да не развали картината.

В оригинала девойките не носеха нищо освен свободни туники и венчета от лаврови листа, препратка към Аполон и музите. Нито една от тях нямаше огърлие, гривни или обици, затова, за да остане верен на изобразеното, Гордън смяташе да пръсне бижутата, все едно читателят гледа скрита картинка. На страниците с детайлни снимки пъзелът щеше да се разкрие напълно. Имаше безброй удачни кътчета, където можеха да се поставят накити и това да не личи от пръв поглед: върху херолдическите тръби на четвъртата и тринадесетата девойка щеше да наниже няколко пръстена, в тамбурините на шестата и десетата – още няколко, вместо струни в лъка на деветата можеше да се опъне едно колие, на кръста на петнадесетата – да се завърже друго, а чифт обеци щяха да си поделят близначките, открити и уговорени от Айрънфаундерсън. Останалите гиздила биха могли да заемат мястото на изпуснатите клонки в средата на стълбата, в нишата на върха й и така нататък.

Получаваше се фамозно.

“Раждането на Венера” щеше да е като ученическо упражнение, сравнено с това, само че още липсваха модели – и то такива, с които поначало смяташе, че няма да има затруднения. Дванайсетата, четиринайстата и осемнайстата буквално го влудяваха: наглед съвсем обикновени, а никъде не можеше да открие тяхно съвременно подобие. Накрая толкова се изтощи, че заспа върху клавиатурата с лице, отпуснато под лъчите на малката настолна лампа.

Пред очите му, странно, не се въртяха крака и пръсти, а три мили, замечтани момичешки лица.

Събуди се от остра болка във врата: беше спал в крайно неудобна поза и когато несъзнателно се размърда, шийните прешлени изпротестираха. Протегна се, стана и надникна през прозореца. Източният хоризонт светлееше, имаше около два часа до идването на Тойнби – време, в което можеше да работи най-добре, изпаднал в почти медитативен унес. Рано сутрин нещата му се получаваха някак от само себе си.

На скрийнсейвъра слизаха момичетата от “Златната стълба”, която дори не помнеше да е задавал като фон:  трябваше да си стои тъпоумното “… МЪДРЕЦЪТ ЗАД ОБЕКТИВА”. Четните грации – дванайсета, четиринайсета, осемнайста, веднага му се набиха в очи. Беше готов да се разкае, че е предложил точно този сюжет, но с оглед вече свършената работа би било глупаво и да го изменя.

По принцип мразеше да снима модели от Източна Европа. Наистина, бяха безбожно красиви, обаче страдаха и от един голям дефект – или въобще нямаха чар, или притежаваха натрапчиво курвенско излъчване, което беше още по-зле. Избягваше да ги ангажира и да рови в сайтовете на агенции от бившия Източен блок, защото му се струваше, че … ами, не са точно моделски страници. Естествено, и тук имаше изключение, но то само потвърждаваше правилото. И за съжаление не можеше да види близката си приятелка Наталия – съпруга на още по-близкия му апап Джъстин, в образа на нито една от липсващите музикантки. Колкото и да му беше неприятно, май се налагаше да прибегне до други славянски прелести.

Започна отзад напред – от осемнадесетото момиче и агенциите в Русия, Беларус и Украйна. Изобразената девойка беше руса, с правилни, даже стандартни черти и затова беше много изнервящо, че не може да намери модел като нея. Отначало смяташе, че би могъл да използва – с лек ретуш – любимката си Стам, само дето в момента тя дефилираше в Милано и дори при най-добро желание нямаше възможност да участва в снимките.

Полицейската търсачка подхващаше фотосите на стотици млади украинки и рускини, обръщаше ги в позицията, изобразена на картината, и налагаше шаблона от точки, който би гарантирал съвпадение. Той си сипа мляко и пусна да се изпринтят най-обещаващите, а после красноречиво ги хвърли в боклука. Май щеше да се върне на номер 18 по-късно.

Следващата, четиринадесет, беше може би най-красивата жена в цялата картина – с онази хубост, която ти трябва повечко време да оцениш напълно. Имаше тъмнорижи коси, значително по-добре изглеждащи от морковената салата върху главата на Тойнби, мек овал на лицето, вирнато носле и нежна шия – вечна, класическа красота, която беше трудно да се предполага, че ще бъде открита на изток от Алпите. И въпреки това софтуерът почти веднага мигна в зелено: деветдесет и три процента идентичност!

Той отвори данните на момичето. Леда Фоменко, родена на 23.01.1985, мерки 89-60-91, агенция в Украйна – “Ева моделс”, Киев, агенция в Лондон – IMG. Остава да беше свободна за тази сесия и всичко би било окей, но не възнамеряваше да звъни лично.

Докато чакаше Руфъс, зададе изображението на дванайстата девойка и стана да се поразтъпче. Когато се върна при компютъра, видя, че програмата се е застопорила, и невярващо изгледа показателя: деветдесет и седем процента!! Този път моделът беше румънка, казваше се Андреа Станку и трите стотни, разделящи я от перфектността, съвсем лесно щяха да бъдат наваксани.

Две от три за час и десет минути. Не беше лошо, никак не беше лошо…

Костеливият орех №18 изискваше втора чаша мляко, кратка разходка напред-назад из ателието и някакво подобие на молитва към богинята на красотата да му съдейства още мъничко. Потри ръце, включи програмата и … трепна от затръшнатата врата.

–            Здрасти, началство! – жизнерадостно нахлу Тойнби, метна смешната си чанта върху диванчето и се ухили. – Карали сме нощна, а?

–            А ти, шматко ненагледна, пак си излъгал някоя, че ще я снимаш във Vogue – върна му го Майлс. – Я сядай и търси последната мадама, че само тя ми се опира.

–            Бре-бре, шефът се е разработил, без майтап. Аз да си кажа, че поръчах стълбата – достатъчно ще бъде яка да издържи цял взвод от SAS в пълно бойно. Фонът отзадзе – гълъби, лястовици, колони и тва-онова, ще го пипнем на компютъра.

–            Никакви такива – категорично рече Гордън. – Може да е бутафория, но държа да е триизмерна и да се помести под истинска слънчева светлина. Птиците са последна грижа, ти ми направи “сградата”.

–            Ама, началство…

–            Оправяй се. Обади се за вчерашните момичета, дето ги намерихме следобяда, и ето ти телефона на IMG – звънни им за тази. Румънката е от Women.

–            Фююю…

–            Да, и моята реакция беше такава. Аз отивам в “Тейт”, а като се върна …

–            … да съм говорил с агенциите, да съм намерил последната пичка и въпросът с декора да е изяснен. Спокойно бе, шефе, не падам за пръв път от Марс.

–            Ти си знаеш – засмя се Гордън и си взе якето. – Хайде, до после.

В галерията нарочно не отиде веднага при “Стълбата” – първо оплакна очи с други неща на Хънт, Миле и Росети, застоявайки се пред “Благовещение” и “Долината на покоя”. Надзърна “Цар Кофетуа” и, вече отпочинал, спря пред елегантната процесия на девойките, която в ума му придобиваше напълно реални очертания. Стремеше се да запомни всяка мъничка подробност, сякаш нямаше интернет или програми за обработка в ателието. “Хъхъ, преди петнайсетина години само си мечтаех да ги видя на живо. А сега ми плащат, за да заснема мой вариант. Остава и сър да ме направят, като поодъртея”.

Стоя пред картината горе-долу толкова дълго, колкото и в случая с рибарчето. Беше изгубил форма и краката го заболяха по-бързо.

Измамната ситост от двете чаши мляко го бе напуснала още в “Тейт”, ето защо седна в някакво заведение до реката и се натъпка хубаво със супа, омлет и наденички. Никога не беше одобрявал американския начин на хранене – а след като се премести в Англия, откри че местната кухня е значително по-добра от репутацията си. Всичко английско беше такова, дори онова, което се радваше на безупречна репутация: проблемът идваше от чувството им за хумор, използвано щедро, за да окепазят и най-прекрасните си достижения. Но, от друга страна, по-добре ли би било да се фукат като французите??

В ателието бумтяха стари хитове на Stereophonics, което означаваше, че Тойнби е във вихъра си. Подобно на Гордън, и той работеше най-добре сам – с тази разлика, че се нуждаеше от музикален съпровод.

–     Здрасти-здрасти. Докъде я докара?

–   Всичко е под контрол, Шеферсън – това беше негова измислица в отговор на “Айрънфаундерсън”. Никога не пропускаше да клъвне работодателя си относно произхода му. – Ей го твоето последно изкушение, за което заслужавам повишение.

Момичето беше латвийка, казваше се Инта Гулбис и изглеждаше жестоко. Всъщност беше доста по-хубава от девойчето на Бърн-Джоунс, но гримът в съвременната мода вършеше двояка работа. Гордън често бе виждал страхотни модели, направени на чучело от стилистите поради идиотските хрумвания на негови колеги – а сега щеше да загрози малко това ангелче, просто защото се налагаше. Тойнби вече се беше обадил в Natalie Models и оттам бяха дали утвърдителен отговор за Инта. Наистина си изкара бонус към заплатата, пустият му рижко…

–            Освен това, ето тези – Руфъс му подаде визитката на някаква рекламна фирма – се съгласиха да ти направят сета за снимки както го поиска, срещу десет хиляди. Рокли, инструменти, даже и птичетата.

–            Не думай – подсвирна той. – Мога да добавя от себе си още десет и да си купя някоя запусната виличка в Тоскана, където да снимам петдесет сесии.

–            И сигурно запуснатата виличка ще има такова фантазе-стълбище или таван на клетки, подпрян с поне четири колони? Бездруго е за сметка на списанието и даже е евтино, шефе. Тия другите, дето им виждаш картичките по масата, ми искаха между дванайсет и петнайсет хиляди – хем обяснявах, че стълбата не се включва. Проблемът не е толкова в декора, а в срока, който им даваме.

–            От мен този месец имаш петстотин да се почерпиш. Само недей излиза с манекенки, че ще хвръкнат за една вечер.

–            Те се натискат, какво да ги правя – усмихна се Тойнби. – Още не съм си намерил Ангуа.

–            Правилно. Върколаци много, Ангуа е една – беззлобно го закачи Гордън.

На следващия ден започнаха предварителни снимки с моделите, които се намираха в Лондон. Тъй като почти нищо от сета не беше готово, използваха някакво смешно подобие на “златната” стълба с шест стъпала – затова пък разглобяеми, за да могат да снимат всички пози от картината. Проектът вече добиваше цвят, и като по чудо само едно-единствено момиче беше отхвърлено: светлината бягаше от лицето на Дениз Шовлин, а точно нейният профил бе решаващ, тъй като оптически делеше платното на две. Гордън прекара още една нощ на бюрото си, за да й открие заместничка, и в последния работен ден от седмицата стартира истинско хамалуване.

Visual Art – така се казваше фирмата – имаха студио на “Карнаби стрийт”, до което той и Руфъс трябваше да пренесат почти цялото си оборудване чак от паркинга на “Лексингтън” и “Бруър”. Участъкът от улицата, където се помещаваха Visual, бе затворен поради ремонт – а дори да не беше, паркирането там поначало се явяваше невъзможна мисия, така че двамата, изпотени и псуващи, успяха да свършат с принудителния фитнес едва следобяд. Единственият плюс в цялата работа се оказваше това, че междувременно всички модели бяха пристигнали в града и снимките най-сетне можеха да започнат.

Верен на навика си за композиционна прецизност, Гордън смяташе да снима момичетата в реда, по който бяха разположени върху картината – сменяйки при нужда посоката на шестте стъпала, докато истинската стълба не бъдеше докарана. Студиото имаше подвижен стъклен таван, така че кадрите много се доближаваха до начина, по който всяка от манекенките щеше да изглежда в списанието. Проблемът – поне засега, на недовършения сет – се явяваше светлината.

За да добие представа какво го чака, той бе решил да снима веднъж със светкавица, веднъж с нормални настройки и Руфъс да го дублира с обикновен фотоапарат (“Нека се учи говедото, няма цял живот да е асистент я…”). Не бързаше за никъде, ето защо за всяка от девойките отиваха петдесетина кадъра, преди да чуе заветното “Благодаря ти, скъпа, можеш да си отдъхнеш.” В паузите хората от Visual нагласяваха стъпалцата по неговите изисквания, Тойнби се мотаеше наоколо със светломер в ръка и от хаоса, съпътстващ всички пробни снимки, полека се раждаше онова, което щеше да остави десетки хиляди фенове без дъх.

Дневната светлина изчезваше, сеейки розови отблясъци в десния ъгъл на тавана, когато стълбата бе прередена за последно и два халогена с ниска мощност – включени, за да може четирите оставащи момичета да бъдат заснети както трябва. Между тях се намираха Леда и Инта, така че си наложи да бъде извънредно внимателен.

Въпреки предубежденията си, още с влизането им той бе разбрал, че насреща му стоят бъдещи мегамодели. Инта беше още съвсем малка, но във всичко – дрехите й, поведението, излъчването – си личеше класа, несъответна на възрастта, а у Леда имаше нещо, което привличаше окото както при никоя от останалите. Облеклото й говореше за фин вкус: тъмносиня рокля, шалче, париращо нездрав интерес към бюста, малка черна чантичка. Обувките й също бяха черни, с асиметрични закопчалки от сребро, а тъй като имаше професионалното изкривяване да се вглежда в детайли, Гордън забеляза на глезена й изящна татуировка. Беше си избрала “Леда и лебедът” на да Винчи – от копието на Чезаре да Сесто, обаче женската фигура бе далеч по-фина, а тренирания му поглед разпозна в нейно лице самата госпожица Фоменко. Но онова, което му направи най-силно впечатление, беше косата й и гъстите, естествено червени мигли, каращи очите да изглеждат по-тъмни, отколкото в действителност бяха.

Можеше да се предполага, че след половин ден чакане момичетата ще бъдат отегчени и разсеяни, ала   нямаше нищо такова: изпълняваха всичко, каквото им кажеше, понякога преди да го изрече. И четирите изглеждаха великолепно в белите си туники, а особено Леда беше стряскащо концентрирана. Гледаше го упорито и втренчено, както прословутата анаконда – пословичния заек, ето защо той взе да дрънка повече от нормалното, за да влезе в ритъм:

–            Дами, по-точно Нина и Джема, заемете местата си. Джема, застани пред Леда, ако обичаш. Още малко напред. Още съвсееем малко. Добре, а сега разпери ръце и си представи, че удряш чинели. Руфъс, къде са … нецензурните чинели, мамка му? Леда, гледай напред – но не в мен, моля, а в стената зад гърба ми. Взирай се с тих копнеж, сякаш виждаш там изписан контракт с Bulgari. Хъхъ.

Нямаше голяма полза. Беше му доста трудно да работи под този светъл, неотстъпно съсредоточен поглед, който спираше да го изучава за много кратко, само докато траеше дадената снимка. За щастие другите не създаваха  проблеми и последната част свърши със задоволителните двайсет и седем кадъра.

Вечерта, седнал пред домашния си компютър, той направи нещо, което никога – е, почти никога – не правеше. Влезе в Google, написа “Leda Fomenko model” и зачете резултатите, без да пропуска и без да скролва. Не научи кой знае какво, но все пак изскочиха и други освен физическите й данни. Двадесет и пет годишна, зодия Водолей, родена и израснала в Харков (което Майлс винаги бъркаше с Краков) в семейството на доктор и учителка. Имаше по-малка сестра, Раиса – съдейки по общите снимки, тя спокойно би могла да тръгне по пътя на Леда, но беше избрала да стане като баща си. Сред линковете се мярнаха и подробности от рода на това, че си има приятел-диджей, обича немския рок (?), плуването и джогинга, завършила е средно образование с профил “Литература и изкуство”, както и че е била сред най-близките приятелки на Руслана Коршунова. Той стисна длани и потрепери: беше виждал Руслана около месец преди смъртта й, красива до безумие и, както се оказа после, на крачка от тъмнината. На йота не вярваше във версиите за самоубийството й, но тогава около нея витаеше някаква особена енергия … много подобна на това, което бе усетил в Леда, с ужас констатира Гордън.

“Затова не ги харесвам тия рускини и украинки, и белорускини и грузинки” – опита се да го обърне на майтап той. “Водянова е истинско слънчице, колко жалко, че е единствена.”

Не беше за чудене, че през нощта спа лошо. В единия ъгъл на подсъзнанието му тъжно се усмихваше Руслана, от другия напрегнато го фиксираше Леда. Имаше и още някой там, ала не можеше да види лицето му. Активната част от ума му заключи, че не трябва да го вижда.

Събота при Майлс беше ден за излежаване. Ясно, че от преумора и нерви не спеше като хората, но поне даваше на тялото си малко “хоризонтална почивка”, без да търчи насам-натам като луд и да се ядосва за наближаващи срокове. В понеделник сетът на Visual щеше да е готов, заедно със стълбата, поръчана на компания за филмови декори, а в сряда – ако всичко вървеше по план – би могъл вече да изпрати готовите фотоси в Elle. Ужасно мразеше да върши работа в последния момент.

Към обяд му писна и да лежи, ето защо се протегна като котка, докато гръбнакът му не изпука, прозя се три-четири пъти и скочи на крака. След малко по телевизията щеше да започне квалификацията за ГП на Китай, но междувременно можеше да се разсъни и да види каква я беше свършил дотук.

Windows-ът изцърка тихо, зареждайки веднага “Златната стълба”, която Гордън бързо, но сигурно започваше да намразва. Той влезе в папката за настоящата фотосесия, разхвърля изображенията върху монитора и пусна първото слайдшоу на най-бавни обороти.

Имаше всякакви лица: загадъчни, тъжни, усмихнати, отнесени. Всички момичета като че бяха влезли в ролите си перфектно и светлината само допълваше магията – по едни от лицата се плъзгаше като флуид, други обгръщаше нежно като ореол, при трети се разсейваше в косите. Дори с кофти осветлението от вчера бе успял да вникне в духа на картината, значи нямаше от какво да се притеснява за понеделник. Или имаше?? Тормозеше го неясният спомен за съня му, както и съвсем ясния спомен за това как го гледаше украинката – но в случая по-важно беше не как, а защо. Той затвори снимките на №9, Роузи Хънтингтън-Уайтли, допи изстиналото си мляко и се опита да не мисли за Леда. Успя само докато траеше квалификацията.

–            Така, всички ли са готови? Ник, махни се оттам! Руфъс, фокусирал ли си? Снимаме! Барбара, Вики, споменах ли, че снимаме?!

Сесията вървеше добре и Гордън беше в отлично настроение. Бившите му работодатели от McLaren бяха взели победата в Шанхай вчера, и като всеки суеверен човек, Майлс счете това за хубаво  предзнаменование. Още по-хубаво бе, че първият кадър за деня стана почти съвършен.

Естествено, Гордън съзнаваше, че е неимоверно трудно да задържиш осемнадесет лица от женски пол неподвижни, в точно зададени пози, за повече от десет секунди. Поради това той разчете, че всичко трябва да свърши след пет опита – началният от които се получи дотам удачно, че можеха да си останат и с него. Все пак и двамата с Руфъс бяха на мнение да довършат, като за целта Майлс снимаше без светкавица, а Тойнби – от ъгъл двайсет и пет градуса спрямо него, малко по-ниска позиция и със светкавица. Момичетата трябваше да бъдат забавлявани по някакъв начин, ето защо флиртаджията Айрънфаундерсън щракаше и точно тогава, когато най-малко го очакваха. Неговите пет  кадъра така или иначе бяха дълбока резерва.

И тъкмо когато всичко изглеждаше както трябва, нещата започнаха да се скофтяват.

Вторият опит беше задоволителен и моделите си шушукаха на стълбата, отпуснали инструментите в поза “свободно”, а Руфъс си играеше със светкавицата. Щрак, щрак, щрак …

Гордън изобщо не би му обърнал внимание, но между отделните проблясвания нещо в цялата матрица на ситуацията като че се размести и в зрителното му поле се появи друга картина на прерафаелит – “В перистила” от Дж.У. Уотърхаус. Той примигна: в това, което беше видял – а знаеше, че го е видял, окото на фотографа не се лъже – имаше и известни разлики. Момичето беше по-голямо, облечено в синьо и хранеше пауни, а не гълъби. Не можеше да е сигурен, но му се стори, че държи костенурка в ръцете си.

Майлс тръсна глава, сякаш пъдеше досадно насекомо, и картината изчезна. Следващото блясване откъм Тойнби го обърка съвсем: този път нямаше почти никакво изменение в онова, което виждаше, като се изключи фактът, че вместо лебедът на Чезаре да Сесто върху глезена на Леда се настани лъскава змийска глава.

–            Айрънфаундерсън!! Стига си снимал!!!

Младежът толкова се стресна, че едва не изпусна фотоапарата си. После обидено погледна към него и рече:

–            Шефе, ходи се прегледай, окей?

–            Съжалявам – смотолеви Гордън. – Снимай си колкото искаш, но изключи светкавицата.

–            Ама нали каза да…

–            Точно така, а сега ти казвам да я изключиш.

–            Аз пък ти викам да вземеш да се прегледаш – махна с ръка Тойнби. Девойчетата също бяха стъписани от избухването на Гордън, защото през цялото време се беше шегувал и общо взето, се държеше дори стеснително пред тях.

–            Извинете ме. С очите ми стават … разни неща – направи гримаса той. – Моля, пригответе се за третия кадър. Джема, главата – лееко надолу, поглед напред. Роузи, събери си усмивката, ако обичаш. Леда… Леда, какво правиш, по дяволите??

Отново бе повишил глас, без да иска, но шантавата украинка този път мина всички граници – тя внимателно отстрани Джема Прю, която тъкмо бе разтворила чинелите си, слезе от стълбата и тръгна право към него. Гледаше като обсебена.

–            Леда? – изграчи Гордън. На друго към момента не беше способен.

–            Обещах си никога да не те забравям, Руф. И ето, помня те … а ти си ме забравил.

За секунда Гордън помисли, че тя говори на Тойнби. Очите й обаче пронизваха него, даде си сметка,  единствено и само него от първия миг, в който го беше зърнала. Ни в клин, ни в ръкав един глас дълбоко в съзнанието му каза “Значи така било…”

Някъде, някога, беше виждал тези светли северни очи върху друго лице. Някога, много отдавна беше долавял този смътен аромат на мед и билки, който излъчваше косата й. Леда прошумоля с туниката си, правейки още една крачка напред.

И той си спомни.

Момичетата на стълбата бяха притихнали, а отстрани Тойнби снимаше като полудял: не стига, че Леда беше застанала точно както трябва – щеше да я вмъкне в пъзела с фотошоп – ами и шефът му изглеждаше потресаващо. На практика изглеждаше неописуемо, но камерата успя да направи това, което словото не би могло.

Макар и без светкавица, кадрите спечелиха десетки награди.

Име:

Коментар: