Пауни и светкавици

(първа част)

Винаги го беше занимавала очебийната разлика между външния вид на пауните и звуците, които издават. Особено занимателна – и очебийна – ставаше тази разлика малко преди изгрев, когато пауните в градината дружно надаваха пресеклив вой, който можеше да накара косата на човек да настръхне, ако го чуваше за пръв път.

Беше ги купил баща му, с чисто кулинарни цели и още по времето, когато тези симпатични зелено-сини кресльовци струваха безбожно скъпо. Той, сестра му и брат му обаче до такава степен се влюбиха в  смешната походка и демоничните им писъци, че възможността някоя от птиците да се озове в чиния мина в сферата на мечтите, а скромна колония пауни окупира задния двор и с времето се превърна в голяма колония. Братята – тогава още хлапета, дори не позволиха на баща си да отреже езиците на екзотичните пришълци… макар че по-големият всяка сутрин обмисляше тази възможност, търкайки очи в леглото.

Той се прозя за последно и стана. Обичаше да се бръсне собственоръчно, обличаше се сам и ако не се подчиняваше на реда вкъщи, дори щеше да закусва в стаята си, заради което се радваше на искрената любов на робите. Това, което те не знаеха, беше че не го прави, за да им спести труда. Правеше го, защото ненавиждаше докосванията им.

Тънкият бръснач скриптеше по лицето му, като от време на време пускаше малко кръв – бръснеше се със студена вода, а кожата му не беше от най-грубите и това оказваше влияние. По кърпата останаха няколко червени капчици, сякаш с нея бе убивал комари.

Изсипа мръсната вода в легенчето, огледа се щателно в дъното на сребърната купа за бръснене и се усмихна. От съда го зяпаше леко разкривената физиономия на трийсет и няколко годишен мъж със сиви очи и рижа коса, заради която носеше прякора Руф. Косата беше като бащината му, но фините скули, тясното лице и разрезът на очите бе взел от майка си – Домицила, покойната сестра на цезаря император Тит.

Беше втората година от управлението му и над града гърмеше екотът от празненствата по случай откриването на новия амфитеатър. Петилий Руф беше един от малкото хора в Рим, мразещи от сърце гладиаторските игри, и още не бе ходил в театъра нито веднъж. Не можеха да го съблазнят нито разказите за морска битка в наводнената арена, нито изброяването на всички африкански зверове, намерили смъртта си през първия месец от игрите. Беше благодарен, че управлява именно вуйчо му, “любовта и радостта на рода човешки”, защото последният гледаше отвисоко странностите на племенниците си и въобще не се сърдеше заради празно място в императорската ложа. А и винаги мога да се извиня с многобройните си задължения на претор, мислено се намръщи Руф.

Днес щеше да е натоварен ден. Той разтресе гонга до леглото си и в стаята нахълта личният му роб Теодор, цял изопнат от желание да служи. Петилий беше благ по характер, но и човек с огромна власт, затова нито един от подчинените не рискуваше гнева му.

–            Добро утро, господарю! Закуската отдавна е готова, и вече те чакат няколко клиенти, сред които почтеният Нигридий с проект …

–            Моля те, Теодор, пощади ме. Достатъчно ще слушам тях – кратко рече господарят, а после се сети нещо. – Кажи на Закария да вземе повече пари, освен всичко трябва да купуваме нов роб. И нахрани птиците.

Закария беше сметководецът на фамилията, стар евреин с тъжна извивка на устата и помръкнали очи. Десет лета бяха изтекли от разрушаването на Йерусалим, но за него то се бе случило едва вчера. По  странно съвпадение десет лета бяха изминали и от най-голямата слава на Петилиите – погромът на бунта в Долна Германия, когато бащата на Руф – Квинт Петилий Цериал, бе разбил армиите на трима Юлиевци: принцът на батавите Юлий Цивилис, вождът на треверите Юлий Класик и лингонът Юлий Сабин. Закария би служил почти с удоволствие на такъв воин, ако Цериал не беше зет на божествения Веспасиан и твърде близък с Тит, унищожителят на юдеите. Но уви, човек не може да избира съдбата си.

Съдбата на Петилий Цериал, старо лагерно псе от походите в Британия, явно беше да потушава размирици. Първо бе страдал от въстанието на ицените, които едва не унищожиха неговия ІХ легион; после бе теглил мъки за Веспасиан в гражданската война и бе проливал кръвта си в мрака на германските гори, а като капак на всичко, когато му дадоха управлението на Британия, трябваше да се разправя с бригантите, които бяха по-проклети и твърдоглави от всички племена, изброени дотук, че и още толкова.

След всичко това, съчетано с ранната смърт на Домицила, никой не можеше да го обвини, задето е избрал уединението на вилата си в Путеоли и не се вясва в града. Единият му син, Гай Петилий, напредваше във военната кариера с ІV-ти Флавиев легион из Далмация, а вторият – Квинт, наричан Руф, в момента обитаваше къщата на хълма Целий като упълномощен разпоредител със семейните дела.

И никак не беше доволен от този факт.

Като начало, клиентите на баща му си бяха негови клиенти и горе-долу на неговата възраст. Просто не беше в състояние да общува с тях повече от критичния минимум. Да, беше щедър патрон, макар и от името на Цериал – посрещаше много достойно дневните им нужди и особените им молби, ала не ги понасяше. На това отгоре и Нигридий, който не беше никакъв Нигридий, а Меламп от Родос, и постоянно му досаждаше с шантавите си архитектурни приумици …

Често се беше питал защо толкова мрази хората. Беше израснал почти без да помни майка си и без да вижда баща си, но извън това нямаше причини да се оплаква. Робите го обичаха с простодушното чувство, характерно за деца, които зависят от някого и едва ли не се бият за секунда внимание; връстниците му държаха на него, въпреки че беше високомерно ироничен; жените, очаровани от властта и мрачния му вид, се опитваха да го въвлекат в елементарните си игри. А той ги мразеше. Всички тях, заедно и поотделно, без да откроява някого и без да проявява омразата си в дребнави наказания, интриги или изневери. Правеше точно това, което трябва, защото така беше възпитан, и като награда получаваше вниманието на околните – а за един мизантроп няма нищо по-страшно.

Закуската бе сервирана в таблинума, според обичая на Цериал, който винаги я делеше с клиентите си. Руф несъмнено би предпочел да излапа храната в уединение – или поне в триклиния, но приеме ли се нещо веднъж за даденост… Освен това беше претор и много добре знаеше колко хлевоусти могат да бъдат хората, когато им се даде повод. И дори без него.

Малката тълпа в стаята притихна с влизането му. Гарантирано бяха обсъждали защо се е забавил толкова, но повечето от тях въобще не го интересуваха. Важно беше да неутрализира Меламп, тоест Нигридий, към когото се насочи с хищническа усмивка:

–            Здравейте всички, и най-вече ти, почтени бащини приятелю. Теодор бе така добър да ми каже, че имаш ново хрумване относно вида на градината и строежа на моята … нашата баня. Дали мога да видя плановете?

–            Ъъ. Ъ, заповядай, господарю Квинт – архитектът не беше очаквал такова стремително, зъбато добродушие и се оплете. Смяташе първо да изчетка младия домакин, после да припомни на всички колко е скъп на Цериал (което си беше вярно, дотук глупостите му струваха около шестотин хиляди сестерции) и едва тогава да повдигне въпроса за покрит басейн, свързан с новата градина на дома.

–            Ще имам грижата да ги изпратя на баща ми още днес – обеща Квинт. Нигридий зина тъпо: казаното направо си беше удар под кръста, защото всички знаеха колко традиционни са възгледите на Петилий-старши. Ако с ремонта досега гъркът бе минал между капките, нямаше да му се размине при вида на амбициозните чертежи за нещо, наподобяващо Златната къща на Нерон в умален мащаб. – И тъй като делата не чакат, да хапнем, ако не възразявате. Какво е това, Статилий? А, хм, непременно ще ги питам дали се нуждаят от такива … неща, но ми остави мострата.

Естествено, не успя да изяде и половината от онова, което му беше нужно, прекъсван от вихрушка мнения, врънкания и нескопосани ласкателства, докато Закария раздаваше на по-ощетените от съдбата клиенти малки кесии, а на тези от средна ръка – любезни усмивки, които може би трябваше да извинят държанието на господаря.

Още докато Руф се хранеше, двама обучени роби надиплиха тогата му, което беше неизбежно и, така да се каже, не допринесе за подобряване на настроението му. Но някои неща не биваше да върши сам – не и без присмех от страна на хората, които според него заслужаваха единствено презрение. Не можеше да си обясни как така магистрат, занимаващ се с човешките съдби в най-широк смисъл, в същото време – и пред същите тия хора, се нуждае от двама души, за да му вържат обувките. Беше абсурдно.

Рангът му си имаше и добри страни: поне го возеха до форума в носилка. Ако тръгнеше пеш, каквото всъщност беше съкровеното му желание, щеше да стигне утре вечер … може би. Всички искаха да видят племенника на императора, да говорят с него, всички го уважаваха, всички го обичаха. Майната им на всички, ухили се Квинт.

Двамата ликтори го поздравиха учтиво и застанаха пред лектиката, на чието платно имаше извезан герб. Шестима германски роби, абсолютно еднакви на ръст и много приличащи си в лице, хванаха дръжките, а отзад вървяха Теодор и Закария, които трябваше да го придружават след заседанието в обиколката по магазините и търсенето на ново кухненско оборудване, а именно готвач.

В началото на годината из града бе вилнял пожар, който съсипа няколко квартала и много обществени сгради. Затова сега преторите бяха отрупани с жалби и спорове за собственост, точещи се дълго и вадещи на показ най-гнусните черти от характера на римляните. Квинт имаше да разгледа девет иска за  определяне на граници, да извърши няколко освобождавания на роби и да прочисти лешоядите от две завещания, след което можеше да върши личните си дела.

Най-важното от тях беше да намери подходящ роб на мястото на тихия Евмолп, преживял и Нероновия пожар, и сегашния, за да умре преди три-четири дни от най-обикновена старост. Докато подреждаше свитъците за деня, Руф си спомни лицето на готвача, който беше от толкова отдавна във фамилията, че му бе правил кашички като бебе. И за пореден път се запита как може да не усеща нищо. Явно можеше.

Лектиката почти не се клатеше, крачките на германците бяха плавни и безшумни като на котки, но с усета на човек, минавал стотици пъти по този маршрут, Петилий разбра, че наближават форума. Гълчавата из центъра на града полека се усилваше в тътен, защото щяха да минат и покрай амфитеатъра. Сякаш напук той дори не отметна завеската, за да види творението на Тит – само се усмихна при мисълта, че императорът, също като него, в момента строеше бани на един хвърлей от арената.

Новият Форум на Мира беше претъпкан с хора и ликторите трябваше доста да се потрудят, за да бъде запазен добър ритъм на придвижване, но в крайна сметка носилката стигна до местоназначението си – Цезаровият форум, без излишно забавяне. Руф слезе царствено от лектиката, подкрепян от Теодор и Закария, качи се до трибунала, седна в креслото си и … превключи.

“Превключването” беше умение, на което той много се радваше. Можеше да се види отстрани как ангажирано слуша страните, дава им преторски формули и се позовава на закона, докато в същото време една част от него се намираше в слънчевата градина при пауните, друга се отдаваше на спомени от битките преди шест години, а трета крачеше из форума, предвкусвайки какво ще стане веднага след като тези досадници му се махнеха от главата. Юлий Цезар, казват, можел да пише няколко книги едновременно. По отношение на пълноценното използване на мозъка би могъл само да се учи от Квинт.

След няколко часа четиримата Квинтовци отново се сбраха в един, който изтощено потри челото си, нареди на германците да го чакат при Юлиевата базилика (“И не пийте повече от три чаши, че ставате нетърпими!”), а сам повика Закария и Теодор и хлътна в уличката към Гръцкия двор, където беше разположен пазарът за роби.

–            Знаете какво търсим, викнете ме, ако го намерите – кратко заповяда той. Всеки, заемащ неговото положение в обществото, дори съвсем да не се интересуваше от гастрономия, трябваше да има добър готвач. На приемите, където хората ядяха, за да повръщат, и повръщаха, за да ядат, натруфените гозби се ценяха дори повече от музиката, танците и пантомимите, които ги съпровождаха. Руф направи гримаса и си помисли, че единствено Петроний би могъл да го разбере, ако беше жив. Все пак имаше разлика между “изтънчено” и “изчанчено”, но за повечето от приятелите му, видели какво ли не по времето на Нерон, тя оставаше много тънка.

Робите стояха или клечаха в спретнати редици, с табелки на гърдите и изражения, които човек като него не беше в състояние да гледа повече от няколко секунди, без да се погнуси. По време на военната си служба в Британия на два-три пъти бе на косъм от пленяване и винаги хващаше меча, за да се самоубие. Смъртта, особено от меч, не представляваше кой знае какво – само кратка болка, последвана от вечно спокойствие. Загубването на свободата обаче беше най-ужасното, което можеше да се случи на някого, и още по-лошо, ако този някой беше римски благородник. Днес бе освободил няколко роба и ясно виждаше разликата между лицата на тези тук и греещите физиономии на либертините, които в момента се напиваха до безпаметство в някоя от кръчмичките около форума. Но му трябваше готвач, в името на Юпитер, а и беше достатъчно умен да осъзнава, че няма да промени света, даже един ден да стане император. Нещата са такива, каквито са.

–            Мога ли да предложа нещо на господаря претор? – вежливо, ала без угодничене каза един  веналициарий, гледайки ликторите изпод вежди.

–            Само ако е обучен готвач, за предпочитане грък.

–            Не, не е – отново любезно каза веналициарият. – Но мисля, че господарят претор ще оцени това, което му предлагам, веднага щом го види.

–            Човече, не ми губи проклетото време – кисело изръмжа Квинт – или ще направя така, че никога вече да не продаваш стока на този пазар.

–            Аз не предлагам робите си тук, господарю претор – невъзмутимо заяви мъжът. – Освен това имам и богат избор от готвачи, включително гърци.

–            Ако това е някакъв номер само за да те придружа, ще има да се каеш.

–            Господарю претор, май не знаеш с кого говориш – търговецът за пръв път се усмихна леко и добави:

–            Аз съм Емилий Проб. Онзи същият Проб, да.

Емилий Проб, поне доколкото беше известно на Квинт, снабдяваше императорския двор с най-елитни роби от цял свят, хора с всякакви професии и външност, които може да струваха скъпо, но си заслужаваха всеки денарий. Излизаше, че едва ли не трябва да бъде поласкан, задето Емилий го е заговорил. Пък и друг от веналициариите не би си позволил да се държи така и да носи толкова разкошна тога, предвид скромните облекла на повечето търгаши наоколо.

–            И какво правиш тук?

–            Едва ли господарят претор ще ми повярва, но чакам него.

Руф вдигна рамене. Веналициариите си имаха начини да узнават кой какво търси, още повече когато търсещият беше роднина на цезаря, а търговецът – придворен доставчик. Той даде знак на ликторите и след няколко минути, заедно със Закария и Теодор, тръгна след Проб. Германците сигурно вече бяха на петата чаша, така че не биха имали нищо против да почакат още толкова.

Оказа се, че Емилий живее на Есквилин, в малък дворец, който преторът с неудоволствие трябваше да признае за по-елегантен от къщата с пауните. Домът на Проб беше също като тогата му – в него нямаше нищо излишно, но онова, което се виждаше, би впечатлило и самия Тит.

–            Заповядай, господарю претор.

Двамата роби, които ги посрещнаха, бяха целенасочено избрани така, че да рекламират занятието на собственика си. Човек можеше да каже, че са близнаци по черти и ръст, ако не беше малката подробност, че единият беше етиопец, а другият – гал. Контрастът поразяваше очите дори повече от сходствата.

–            Диес и Нокс ще покажат на твоите придружители асортиментът от готвачи-гърци, с който разполагам, а ние двамата, ако не възразяваш, ще отидем да нахраним пауните.

–            Пауни??

Един Петилий, още повече висш магистрат и роднина на императора, нямаше право да показва изненадата си толкова недвусмислено. Първото, което хрумна на Руф обаче беше, че Емилий го е довлякъл тук, за да му продаде двуглава птица или нещо от сорта.

–            Пауни, да. Аз също ги обичам.

“Остава въпросът кой ти е казал, че аз ги обичам…”

Нямаше само пауни – в градината, обрамчена от дълги портици, се разхождаха фламинго, жерави, токачки, а от голяма волиера до басейна навъсено ги гледаше ястреб. Отначало Квинт не можеше да разбере какво не е наред, и едва когато забеляза, че вятърът леко флиртува с косата на една статуя, му се изясни.

Момичето край водата не беше от мрамор. Беше девойка с бледа кожа, облечена в бяло.

Този път Петилий Руф не успя да превключи, по-скоро бе като изключване. Нито един от относително самостоятелните Квинтовци в главата му не реагира по начин, различен от останалите, което правеше шокът от гледката няколко пъти по-силен.

Досега го бяха ранявали четири пъти при кавалерийски атаки. Усещането се явяваше много подобно, само дето по време на боя не се осъзнаваш веднага и болката идва със закъснение, докато тук удари на мига. Невидима ръка стисна гърлото му и го накара да поема въздуха като риба. “Значи така било…” – измрънка в него един нов Квинт, който май обичаше поезията.

Живата статуя до басейна седеше с подвити крака и втренчено гледаше играта на рибките, които се надяваха да бъдат нахранени. По лицето й пробягваха отражения от водата, а в опорната си ръка имаше къса пръчица, с която може би дразнеше люспестото население около фонтана. Тя вдигна глава, все още без да удостои мъжете дори с поглед.

–            Венера …. Венера, от вълните пенести родена …

–            Боя се, че поетът не ми е известен – сбърчи чело Емилий.

–            И не трябва, съчиних го току-що.

–            Уважаемият претор трябва да благодари на боговете, че не живеем при Ахенобарба. Тогава би му се наложило да крие тази дарба.

“Проклятие! Отговаря със стих, при това така естествено, сякаш дори не се усеща. Ама че роботърговец!”

–            Когато я видях, лично аз се сетих за известните редове от Хораций:

Не се срамувай, скъпи Ксантие, фокеецо –

Родът й несъмнено царски е.

Оплаква може би разрухата

В двореца бащин…

Разбира се, уверяваха ме, че е дъщеря на вожда на фризиите, но какво ли не правят хората за някоя пара отгоре. Факт е, че прилича не само на принцеса, а и на безсмъртна, както забеляза господарят претор.

Дотук Проб не беше казвал по-вярно нещо. Момичето имаше красота, толкова болезнено съвършена, че Квинт още не беше дошъл на себе си. Ръката, която го душеше, отпусна само за миг – колкото да забие кама в гърдите му и да я извърти леко. Боеше се, че ще му стане зле, ако продължи да я гледа, но не можеше да спре.

Макар и варварка, тя притежаваше фигурата и достойнството на весталка. Косата й, почти бяла в отблясъците на водата, беше свободно пусната и я правеше още по-красива, за разлика от безумните прически на повечето жени, с които Квинт излизаше. Очите й бяха светли и безизразни – или поне от неговото положение изглеждаха така, а чертите на лицето само засилваха болката му.

“Значи така било…”

–            Как е попаднала при тебе?

–            Пиратите в Германско море, господарю. Ограбили и опустошили крайбрежието, а фризиите, за нещастие, живеят именно там.

Петилий беше чувал за това племе от баща си. В долногерманския бунт фризиите, заедно с канинефатите, били сред най-верните съюзници на тримата Юлиевци, и съответно едни от най-пострадалите, когато Цериал се развихрил. “Храбри мъже и красиви жени” – бе казал баща му, както винаги лаконичен. Едва сега разбираше какво е имал предвид.

–            За нещастие?

–            Аз не съм от камък, господарю претор. Много девойки като нея са били насилени и убити, със сигурност.

–            Не е възможно да има много като нея, Проб. Дори във Фризия. Благодарен съм, че ми я показа, но защо я предлагаш на мен? Заведи я в двореца.

–            Господарю претор, боговете наистина не изпращат често такава хубост да озарява света, а ти искаш от мен да я захвърля точно там, където красотата няма никакво значение.

“Прав е, в името на Венера, трижди прав е. Онези курви покрай вуйчо ми дори могат да я убият от завист…”

–            Защо точно аз, това попитах?

–            Наречи го интуиция – открито каза Емилий, – но смятам, че при теб ще бъде в добри ръце.

Без да усетят, двамата се бяха приближили до водата, теглени сякаш от неведома сила. Фризийката най-накрая ги видя, стана и се усмихна.

В този момент Руф окончателно намери поета в себе си.

Очите й съвсем не бяха празни, както му се стори отначало – напротив, блестяха със собствена светлина, различна от отраженията на басейна. Не беше свикнал да вижда толкова бледосини, на практика бели ириси, въпреки че в дома му имаше много германци. Тя не беше и албинос, както си помисли за кратко: косата й пръскаше леки медни искри, а в гледеца нямаше дори намек за червен цвят. Едва десетина секунди след като погледна лицето й, той осъзна, че всъщност устните не са помръднали: усмихваше се само с очи.

–            Говори ли латински?

–            Уви, не, господарю претор. Племето й е известно с това, че упорито отказва да се цивилизова. При мен е само от няколко дни и знае две-три думи. Обича да седи тук, вероятно басейнът й напомня по някакъв начин за морето.

Бе разбрала, че е тема на разговор, защото направи крачка към тях и каза:

–            Здравей, претор.

–            “Господарю претор”, Галатея. И трябваше да се поклониш – сгълча я Емилий. Квинт не му обърна внимание – ако изобщо беше възможно, гласът й омагьосваше дори повече от външността. Беше тих, мелодичен и накара двете обикновени думи да звучат като начало на песен. “Сигурно е заклинателка, като онази … Веледа”. После забеляза нещо и се навъси:

–            Защо я наричаш Галатея? И какво значи това?

На глезените й имаше златни гривни с филигранни люспи и двойка змийски глави. Не би му направило впечатление, ако гривните не бяха свързани една с друга посредством тънък сребърен синджир.

–            Наистина ли не знаеш? Чиста е, господарю. Дори животни като ония са проявили достатъчно разум да не я докоснат. Сребърната верига в нашата професия означава, че мъж още не е разтварял тези бедра. А Галатея ми се стори уместно, сещаш се защо.

–            Как е истинското й име? – Петилий махна с ръка и попита нея: – Как- се- казваш? Аз- съм- Квинт.

–            Свантйе. Казвам се Свантйе, господарю претор.

–            Звучи хубаво… сега разбирам защо си избрал “Галатея” – Руф се окопитваше, но не беше лесно под този светъл, неотстъпно съсредоточен поглед. Най-малкото не можеше да стигне до въпроса за стойността й, докато тя гледаше и чуваше какво се говори. Както обикновено в такива случаи, на човек му се струваше, че момичето разбира далеч повече, отколкото издава.

Усмихна й се неловко, сякаш тя беше патрицианка, а той – сополив роб, после хвана Емилий за рамото и се отдалечи заедно с него към волиерата. Ястребът сърдито ги зяпаше отвътре.

–            И така … на колко оценяваш неоценимото, уважаеми Проб?

–            Тридесет и шест хиляди денария, господарю.

Квинт вдигна вежди и за момент се превърна в абсолютна противоположност на грабливата птица, която му се остреше зад мрежата. Цената беше не само стъписваща, а и нелогично оформена.

–            Хиляда денария струва веригата, господарю претор.

–            Която ще махнеш от краката й още сега. Гривните може да си останат.

–            Тогава цената става тридесет и седем хиляди.

Преторът се ядоса леко, но и се развесели. Хрисимото лице на Емилий определено прикриваше хищник, по-ненаситен от пернатото в клетката.

–            А туниката й колко ще ми струва?

–            Нищо, господарю – с непоколебима сериозност отвърна Проб. Опитваше се да гледа едновременно птицата, момичето и събеседника си, от което сдобиваше леко кривогледство, а ядът на Руф окончателно му мина.

–            Виждам, виждам как си стигнал до императорски веналициарий…

–            Не. Ще ти кажа как: първо, винаги избирам господари за робите, а не обратното. И второ, никога не забравям, че стоката ми се състои от хора. При това с качества.

–            Тридесет и четири хиляди. Ще й купя по-хубави гривни – за момент сякаш два ястреба се втренчиха в Емилий Проб, който разбра, че насреща си има влюбен глупак. Нито един от шестимата други купувачи, които бе водил при басейна, не даваше повече от двайсет. “При него наистина ще е в добри ръце.” – А за цената на роба-готвач ще си говориш със Закария, ти, долен презрян лакомнико.

–            Както кажеш, господарю претор.

В лектиката, която Проб му зае, беше тясно за двама души, особено ако и двамата се дърпаха като опарени при всяко инцидентно докосване. Квинт я гледаше така, както скъперник би гледал тридесет и четири хиляди денария – или както поет съзерцава муза, а тя явно му беше взела мярката, защото седеше с наведена глава и отпуснати в скута ръце. Той изненадано забеляза, че Сван… Галатея все още държи пръчицата в лявата си ръка.

–       За какво ти е тая клечка?

–     Не разбирам, претор. Господарю претор – поруменя тя. Петилий беше виждал розовина като тази само върху кожата на бебе – или на хоризонта в часа, когато се разкрякваха пауните.

–     Това – вдигна той левицата си, свита като нейната. Главата й клюмна още по-ниско и едва се чу:

–     Това е от … у дома.

“ Странна работа. Странннна работа. Ако го казваше девойка, обикновена на вид, нямаше да усетя тая горчилка в устата си, проклятие! Ако беше като всички останали, най-малкото нямаше да седи до мене, а щеше да се връща пеша с Теодор, Закария и новият. Колко прав е бил Перикъл, когато казал, че боговете са дали на красотата сила, превъзхождаща и тази на владетелите, и тази на мъдреците…”. Онзи Квинт, който харесваше поезията, заядливо се обади някъде в него: “Трудничко ще е да мразиш нещо толкова прекрасно, а?”

–            Съжалявам – каза той и сам не повярва на ушите си. – Ще направя изкуствено езеро, два пъти по-голямо от локвата на Емилий, щом обичаш водата.

–            Не разбирам, господарю претор.

–            Е, да … Може би ще те утеши донякъде, но и аз вече не се разбирам.

Беше спал дълбоко, затова сутрешния хор на пъстроперите изчадия го завари неподготвен. Даде си още мъничко време, преди да се надигне, и с подути очи се хвана за бръснача. Всъщност отдавна би си пуснал брада, но окосмяването край устните му не беше подобаващо гъсто, а модата на брадичките без мустаци бе минала преди столетия. Докато стържеше бузите си, се запита как ли е спала тя.

В къщата имаше десетина празни стаи на първия етаж, където понякога отсядаха гости. Стаята на сестра му – Домицила младша, също беше свободна, откак се беше омъжила, но стоеше със запазена подредба, а в огромната спалня на брат му дори още внасяха мангали, въпреки че малко трудно топлинката им би стигнала до Далмация. Снощи бе заповядал да приготвят най-хубавата стая от другите за Галатея и да не я безпокоят преди времето за закуска. После си беше легнал, чудейки се какво му става.

–     Днес е хубав ден, господарю – забеляза Теодор, вмъкнал се миг след зова на гонга. – Достойният Нигридий го няма.

–      Какво ли знаеш пък ти… Точно той ми трябва – неясно, защото се триеше, изфъфли Квинт. – Ако е решил да ни пропусне, ще отидеш в дома му и ще ми го доведеш за ушите.

Вече съжаляваше, че е пратил чертежа-недоразумение на Меламп при баща си. Щеше да се нуждае от одобрението му за нещо далеч по-великолепно и скъпо.

–            Относно новата робиня – провери дали имаме други фризии или германци, които могат да я разбират, и се постарай да започне малко по малко да учи латински. А, да, и нахрани кресльовците.

–            Господарю, тя …

–            Какво? – извърна се Петилий рязко, сякаш се касаеше за сестра му.

–            Тя вече ги храни, господарю. Не сметнах за добре да й откажа. Събуди се заради тях и веднага отиде да им сипе вода и зърно.

Руф се усмихна. Нямаше кога да ходи до перистила, но един от Квинтовците-естети в съзнанието му си представи гледката: момиче в бяло, окъпано от розова светлина, хвърлящо на най-красивите птици в света семена от костенуркова коруба. Всеки живописец би се заловил за четката… а сред клиентите му бяха не един и двама. Както и поети. “Венера, от вълните пенести родена …” – саркастично напомни за себе си  Квинт-лирикът. “Я по-сериозно, вече има Марциал!”

За щастие Нигридий само беше закъснял и много се стъписа, когато за втори пореден път стана център на внимание:

–            Радвам се да видя събрани всички ви, и най-вече тебе, почтени бащини приятелю. Надявам се нещо наистина важно да те е забавило днес. Знаеш, че спазвам обещанията си, ето защо плановете ти вече са отправени към Путеоли – ала Меркурий ми е свидетел, не трябваше да избързваме. Щукна ми, че преходът между градината и банята може да се организира по-хармонично с едно езерце, оградено от насип, който да създава илюзията за морски бряг, та си помислих …

Когато Руф приключи, архитектът изглеждаше като ударен с дръжка на копие. В объркания му мозък се смесваха впечатленията от вчерашния разговор – фактически отказ за много по-дребен проект – и днешния рог на изобилието, който се изсипваше безмилостно върху нещастната му глава. Само можеше да гадае какво се е променило, и със сигурност нямаше да успее в налучкването, понеже не беше тънък психолог като Проб. Както и да е, чакаше го доста работа.

Доста работа очакваше и Квинт, тъй като вчера бе разрешил само процент от споровете, които висяха в списъка. Но докато се беше изключил, четирима от петте Квинтовци в главата му виждаха пауните и Галатея… а петият – само нея. И никой от тях не се запита как може безчувствена твар като него да обикне някого до болка. Явно можеше.

Петилий не беше типичният римлянин, още по-малко пък беше типичен императорски племенник. Сестра му например през ден организираше банкети, понякога прерастващи в оргии, и би го правила всеки ден, ако не беше проблемът със съня и изтрезняването. Това, че имаше две деца, очевидно не представляваше спирачка на жаждата й за забавления, излишества и влияние. Веднъж отскубнала се от строгия Цериал, Домицила просто разцъфтя в обаятелна светска дама (според брат им Гай – евфемизъм за “празноглава кокошка”, но той беше твърде далеч, за да й пука). А и с възпитанието на баща си, и по природа Квинт беше тъкмо обратното: неговите приеми се запомняха не толкова поради убийствената им, гръцка изисканост, а заради това, че се случваха много рядко. Смъртта на Евмолп беше причина от девет дни в къщата да не бяха стъпвали официални гости, но, от друга страна, нямаше по-добър тест за новия готвач от една обилна, разкошна, продължителна вечеря с десетки безсмислени блюда. “Поне наистина е грък и ще съумее да придаде финес на това, което си е … ами, простащина” – успокояваше се Руф по пътя за вкъщи. Най му се бяха услаждали сушените плодове и месо след дълъг конен преход в Британия, ала тук не беше Британия. И от месеци не се беше качвал на кон.

Раздразнен изведнъж на себе си, той скокна от лектиката като момче – въпреки тежката тога, и почти тичешком мина през вестибюла и атриума.

–            Къде е Галатея? – проръмжа на изникналия отнякъде роб и се усмихна, за да покаже, че не е ядосан, а само нетърпелив.

–            В таблинума, господарю. Германецът Ейлк я занимава с латински, както заповядахте.

Руф се извърна към Теодор, който тъкмо влизаше, забавил се при носачите, и попита:

–            Кажи ми, моля те, откога имаме и германец  Екл… Еил…

–            Ейлк, господарю. От поне три години, господарю, но ти го наричаш Аякс.

Онзи от Квинтовците, който беше най-добър физиономист, веднага помогна: Ейлк беше висок седем стъпки, широк колкото врата касапин, и макар да знаеше добре латински, едва ли имаше интелектуалния капацитет да го преподава. Или поне да го преподава резултатно.

–            Зная какво си мислиш, господарю, но тя се разбира най-добре с него.

–            Не, Теодоре, в момента си мисля “Това трябва непременно да се види”. А кой, в името на всички богове, транжира месото за моята прословута вечеря, след като Аякс си играе на възпитател?

–            Месото отдавна е готово, господарю. Момичето и германецът свършиха първо това – отвърна робът, чието име Квинт не можеше да си спомни.

“Тя и касаплъка ли владее?”- нададе мислен фалцет Руф. Нито един от обитателите на пренаселеното му съзнание не се одързостяваше дотам, че да си представи тези мраморни ръце да въртят широкия нож. Явно не беше дъщеря на фризийски вожд … но това само добавяше към чара й. Ако би могъл да се изрази така, отскоро имаше слабост към силните жени.

Той надникна в бащиния си кабинет и усмивката му стана непривично широка.

Учителят и обучаемата седяха един до друг и приличаха на роднини по особения начин, по който това е свойствено за германците. Сякаш посивял чичо обясняваше кротко на племенницата си истините за живота, примесвайки ги с латинска граматика. Макар и неграмотен, Аякс беше изнамерил в библиотеката табличка за писане и съсредоточено дращеше по нея, хванал стилуса като игла, а Галатея чинно го наблюдаваше. Мъжът говореше на родния им език, от време на време вметвайки по някоя латинска дума, а фризийката в момента мълчеше.

Квинт с изненада забеляза, че видът й се отличава от онзи, който бе имала във въображението му цял ден. Беше дал специално разрешение да я обличат в някои от дрехите на сестра му и затова тя носеше бледосиня туника, комбинирана със сребърна гривна малко под рамото на дясната ръка. Косата й не беше  разделена на прав път, както вчера (“Купидоне повелителю, ти, който властваш и над Юпитер и Марс, нима е минало само денонощие??”), а вързана на четири големи плитки с ленти в същия цвят като дрехата. Две от плитките се спускаха по гърдите, две красяха раменете й, а когато тя се приведе над табличката, Петилий видя, че основната маса на тежките й бялоруси кичури е пристегната в опашка, която стига до половината на гърба.

Проб беше казал, че такава красота озарявала света. За света Квинт нямаше представа, но в стаята като че маранливо се виеше някакво сияние. Ако тя останеше тук до вечерта, със сигурност щяха да са нужни един или два светилника по-малко от обичайните. Просто … блестеше, от главата до петите.

–            Човек не би трябвало да е толкова красив, Аякс. Някак не е редно – каза той вместо поздрав, когато двамата най-накрая отчетоха присъствието му.

–            Нищо не мога да сторя, господарю: така съм роден – ухили се касапинът. Руф го погледна слисано, а после се разсмя с глас. Покрай останалото, което му излизаше от главата в нейно присъствие, беше забравил и жилещото чувство за хумор на едрия роб. Галатея явно реши, че се смеят на нея, и смушка германеца, а на лицето й беше изписана красноречива молба да й обяснят какво не е направила както трябва.

–            Здравей, господарю претор – сети се след миг, но Квинт отново се усмихна:

–            Вкъщи може и без “претор”, Галатея. Кажи ми – обърна се той към Аякс – ти фризиец ли си и защо излиза, че тя разбира тебе най-добре?

–            Не съм от фризиите, а от хауките. Съседи сме, живеех малко по-надолу от крайбрежието, а нейното село е било до самия бряг. Господарю, надявам се не ми се сърдиш, че взех табличката. Опитвам се да й нарисувам колко далече е от дома…

–            Взимай всяка табличка, която ти се прище, Ейлк – Квинт произнесе името правилно, – само я научи на основното в езика ни. А сега искам да разбера това-онова за нашата красавица, като ми превеждаш.

–            Както наредиш, господарю.

Историята, естествено, беше кратка и глупава, и би го отегчила до смърт, ако не се отнасяше за нея. Излизаше, че пиратите бяха казали истината, макар и не цялата: баща й (на възраст колкото Руф) бил водач на малка рибарска флотилия, майка й въртяла фермата, подпомагана от нея и сестра й. Имала брат, който загинал по време на нападението – баща им бил в морето и не могъл да се притече на помощ. Не знаеше какво се е случило нито с майка й, нито със сестра й, били качени на различни галери и всичко станало твърде бързо.

Говореше тихо, напевно, гласът й потрепваше само от време на време, но когато вдигна глава, по миглите й имаше сълзи. Квинт никога не беше виждал нещо по-красиво.

После видя как го гледа Аякс и изтръпна.

–            Щом съм на години колкото татко й – рече той, само за да отлети моментът, – тя колко е голяма?

Две-три почти нечути думи бяха разменени между германците.

–            Казва, че в началото на тази година навършила седемнайсет.

Петилий направи бърза сметка. Ако не беше такъв претенциозен човекомразец, действително би могла да му е дъщеря – и слава на всички богове, че не беше.

–            Попитай я какво обича да прави, освен да храни пауни и да реже месо с теб. Не че ни трябват чак толкова още две ръце в домакинството, но просто да се занимава с нещо, иначе ще й е още по-тежко.

Този път разговорът между девойката и Аякс беше по-дълъг и позволи на Квинт да се вслуша в самата мелодика на речта им. С почуда забеляза, че мъжът, който говореше латински отсечено, сегиз-тогиз направо обезобразявайки думите, на родния си език гука като гълъб. Не можеше да повярва, че слуша диалектите на две от най-войнствените племена в Европа – звучаха нежно, почти като мърморене на стихове.

–            Тя казва, че вкъщи е вършила каквото се наложи, включително и мъжка работа. Може да готви, чисти, подрежда, но всъщност най-харесвала плетенето на мрежи и гонениците с брат си.

Петилий схвана, че с последното двамата искат да го уязвят. Но не беше виновен за съдбата й, в името на Юпитер, и се стараеше да я облекчи по всякакъв начин, затова се направи на неразбрал и махна с ръка. “Да, в плетенето определено я бива – само с един поглед ме омота така, че просто …”

–            Значи на първо време ще ти помага в кухнята и ще се грижи за моите птици. Ако случайно й се правят мрежи, мога да ги продавам на рециариите – опита се да се пошегува той. – Виждам, че любопитството ми я разстрои, пък и е време да се подготвя за гощавката, затова само още един въпрос – като ги чух и ми стана интересно… какво значат имената ви?

–            Нейното, господарю, означава “Лебедова осанка”, а моето е по-трудно за обяснение, но може да се преведе като “Човек, на когото му е все едно”.

Лебедова осанка. Чудно, когато е била бебе ли я бяха кръстили така, или тогава, когато вече наистина бе придобила тази тиха грация, отговаряща съвършено на името й. Не беше запознат как в Германия дават имена на децата си, но подозираше второто.

–            И така ли е, Аякс?

–            За мене ми е все едно. За нея – не. Мисля, господарю, че много добре знаеш причината.

Квинт поклати глава. Това момиче действително имаше магьосническа сила – в нейно присъствие и касапите, и преторите ставаха малко по-добри хора… или поне се опитваха. Той отново я погледна и вчерашната кама зачовърка сърцето му с удвоена жестокост: в лявата си ръка тя държеше пръчицата, единствен спомен от дома й.

Докато се измъкваха към кухнята, Квинтовците съобразиха три неща – първо, Галатея съвсем очевидно беше левичарка, на което в Рим се гледаше със суеверен ужас; второ, ръцете й изглеждаха по-фини от тези на сестра му, която никога не беше похващала да свърши каквото и да било, и трето, трибунът на II Adiutrix, ветеран от Британия, императорски племенник и уважаван магистрат Петилий Руф с всички сили се сдържаше да не заплаче.

В стремежа си да впечатли господаря новият готвач, гъркът Клейтос, мъничко беше прехвърлил мярката – но това пък значеше, че ястията му непременно ще се харесат на всички поканени. Бидейки роднина на цезаря, Квинт навсякъде бе желан и търсен гост, ала проявяваше тънка избирателност, що се отнася до угощенията, на които ходеше. Също така грижливо подбираше и хората, които удостояваше с честта да ги допусне вкъщи.

За тазвечершното събиране беше известил двадесет и седем души, сред които двама колеги-магистрати, неизбежният Нигридий, неколцина от приятелите си и съпругите им. Нямаше хора, които да не познава, а той беше с най-висок ранг от всички – което означаваше, че могат да разговарят свободно, без да има дори следа от подмазване. В Петилиевия дом все още до голяма степен властваха републиканските порядки.

Нравът на домакина може и да беше въздържан, но обстановката в триклиния не го подсказваше с нищо – ложетата бяха украсени с дърворезба, питиетата на жените се поднасяха в чаши от планински кристал (“За да виждаме ясно, че не пият вино” – с престорена сериозност обясняваше Руф), а тези на мъжете – в сребърни бокали със съвсем малко позлата (“Разбира се, разбира се, Валерий, могат да бъдат и златни. Но не си ли съгласен, че така изображенията се открояват повече?”). Лъжиците също бяха от сребро,  ножовете – с посребрени ръкохватки, тъй като за тях бе важно да режат хубаво, а не да изглеждат скъпи. В някоя друга къща приборите биха могли да носят шеговити надписи като “Откраднато от дома на Луцилий Прокул”, но тук имаха само чудесно изработени дръжки във вид на фасции – знак за ранга на поръчалия ги. В добавка звучеше съвсем тиха музика, а робите поднасяха храната с леки стъпки, вместо да танцуват смешно, както можеше да се види другаде.

Бе дошъл редът на третото от основните блюда – млад сръндак, приготвен с мед и оцет, когато разговорът се завъртя около Галатея. Тъй като преди това говореха за новото изкуствено езеро и огромната баня (естествено, даваше тон Нигридий), Квинт доста се изненада от смяната на темата. Двама от най-досадните му приятели – братята Херений и Юлий Мурк, явно се бяха почерпили вече и по обичая си захванаха да го тормозят в рими:

Чухме за твоята нова робиня

И че не знаете вкъщи кой роб е и кой – господарят …

– гъгнеше Херений, а Юлий захълца, отпи здрава глътка от чашата си и подзе:

Разни неща ни довя до ушите немирният вятър,

Пренасящ мълвата …

После се съсредоточи в опит да довърши и замря като статуя, което позволи на брат му отново да вземе думата. Началната фраза на неговата импровизация май му харесваше твърде много.

Чухме за твоята нова робиня,

Фризийската нереида

С коси, по-златисти от лятното слънце

И поглед, студен като северна зима

Юлий най-накрая беше измислил някакво подобие на строфа, но преди да я каже, сръбна още малко за кураж и се отпуши:

Тези и други неща ни подшушна слухът

И затуй ни измъчва копнеж да я видим

В молбата им нямаше нищо нередно – тъкмо обратното, Квинт би трябвало сам да се похвали с ценната придобивка. Не беше важно как са разбрали, не беше от значение и че може да ги обиди – но ако имаше момент, в който най-пълно и безпощадно да осъзна чувствата си, то беше именно сега. Не желаеше мъжете да я опипват дори с поглед, а жените – тези недоразумения с гнезда по главите и злобни физиономии – да коментират “варварската прелест”. Не искаше да я дели с никого. И което беше най-важно, той, мъжът-римлянин, изведнъж се запита как би се чувствала малката северна нимфа, изправена пред  хълцащите скотове с любимото си клонче в ръка. Нее, тая няма да я бъде, рекоха единогласно всички обитатели на главата му.

–      Хубави стихове казахте, братчета, но не смятате ли, че вземате щедро от гения на  певеца Овидий? Чуйте например това и сами преценете:

О, Галатея, от листче на птичия дрян по-блестяща…

По-светла и от стъклото, от младо козле по-игрива,

От раковина по-гладка, люляна безспир по вълните,

По́ си от зимното слънце и лятната сянка приятна…

Жените зашепнаха одобрително, а мъжете вдигнаха чаши, за да почетат едновременно образования домакин и покойния автор на “Метаморфози”. Юлий и Херений обаче си знаеха своето:

–            Нека я зърнем, за малко поне – тя може за нас да е истинска муза.

–            Пправо говориш, братле… на Ю-Ю-Юпитер от дъщерите сладкогласни…

Всички се разсмяха, напрежението спадна и неохотата на Квинт да я извика се разми в шумотевицата, причинена от внасянето на четвъртото ястие – глиган, в който се оказа натъпкана огромна гъска, на свой ред пълнена с токачка. В самата токачка пък имаше двадесет и седем яйца, по едно за всеки от гостите.

Руф се усмихна на изобретателността на готвача и пи за негово здраве, но до края на вечерта мислеше за друго. Както, впрочем, и през цялата нощ.

В къщата на хълма Целий се заредиха дни, еднакви и натежали от сладост като килийките на пчелна пита. Лятото постепенно преминаваше в топла, спокойна есен, докато Квинт правораздаваше, Свантйе учеше езика, а Меламп, който искаше да го наричат Нигридий, завършваше мащабните преобразувания в едното крило на сградата. За добро или лошо, все още нямаше разрешение от Путеоли относно направата на  езеро и довършването на баните по новия проект.

А после, в един напълно обикновен ден, нещата започнаха да се случват.

Петилий се върна у дома в ранния следобяд – чувстваше се изморен, а и беше посетил височайшия си роднина и това съвсем го довърши. Без да обръща внимание на робите, суетящи се около носилката, той хвърли свитъците с дела на номенклатора и потъна в хладните коридори на къщата. Искаше да се отпусне на една от пейките в градината, може би да подремне на мекото слънце така, както си беше с официалната тога; искаше да види Галатея и пауните, за да изчисти погледа си от всичките неприятни физиономии на императорски приближени, но най-много от всичко искаше да замине нанякъде. Путеоли му се стори добър вариант… тъкмо щеше да разбере на място причината за дългото мълчание на Цериал.

И тогава ги видя. Незнайно защо, в първия момент си помисли за двамата вратари на Проб, Диес и Нокс – бледността й изпъкваше още по-силно на фона на синкавата му кожа, а справедливо можеше да се каже и обратното. Единственото общо между тях бяха глупавите им усмивки – бели и искрящи, каквито могат да са само у влюбени.

Дори Квинт-физиономистът не се сещаше кое е момчето. Просто някакъв африканец, от най-евтините. Би очаквал Галатея да се … сближи с хапливия Аякс или с някой от червенобузите носачи на лектиката му, но не и това. Не и това.

“Значи така било…”

Шушукаха си до една колона, тя беше в сянката, а той – наполовина огрян от слънцето. Гърбът й бе притиснат в камъка, ръцете му обгръщаха нейните и май току-що бяха спрели да се целуват. Естетът Квинт, запазил спокойствие, оцени гледката – всичко беше както трябва, обстановката – превъзходна, чувствата – взаимни, обектът … по дяволите обектът!!!

“Мога да го продам в мините” – злокобно се намръщи един от другите Квинтовци. “Мога да го убия” –  реши втори. “Мога да я захвърля в най-презрения бордей, където всички моряци, престъпници и всякаква измет …”

“Можеш, но няма” – заяви категорично нов, шести Квинт. Нямаше да е честно. И не би могъл повече да гледа лицето си в сребърната купа за бръснене, ако стореше дори една десета от нещата, които му крещяха останалите Квинтовци в същия миг.

Обърна се тихо, като крадец в собствената си къща, и пак хлътна в коридора към атриума. Слепоочията му туптяха от бяс и той насмешливо си помисли, че това е хищническата кръв, която се бори с благородните пориви на човека Петилий Руф. “Природата иска от мене да го убия и да я опозоря, но  какво искам аз от себе си??”

Докато се опитваше да си отговори, Квинт стигна до залата и за втори път през този ден се вцепени от изненада: насреща му стоеше Петилий Цериал в пълния си блясък, усмихвайки се невесело. “Мдаа, само дъртият липсваше”- констатира най-циничният от Квинтовците, а един друг каза гласно:

–            Благословен да е денят, в който баща ми се върна у дома. Добре дошъл, татко – и знаеш ли, всъщност аз щях да ходя днес-утре в Путеоли, хъхъ. Ти не ме предупреди, така че можехме да се разминем.

Квинт Петилий Цериал, по рождение Квинт Цезий, беше петдесет и две годишен, здрав като бик и безцеремонен войскар, който честичко бе прилагал елемента на изненадата по време на активната си служба. Не изглеждаше много ядосан, но Руф подозираше, че баща му не се е вдигнал да пътува  от жажда за разнообразие – и знаеше със сигурност, че винаги е бил по-слаб физически от Цериал. Ако старецът беше гневен, дори сега можеше да го смачка, макар Руф да беше в разцвета на силите си.

–            Исках да се уверя, че всичко тук е нормално – а ако бях те известил, току-виж станало нормално час-два преди да дойда. Значи, в късо време получих два проекта за баните, коренно различни един от друг, но еднакво шантави. Щеше ми се да тръгна веднага, обаче прибирахме реколтата, а тя все пак е по-важна от тези глупости. Е, какви са тия тресавища, с които ме занимава почтеният Меламп?

–            Искаш да кажеш Нигридий – усмихна се Квинт. – Ами, първият чертеж беше негова идея, която честно казано не ми допадна и ти я изпратих с надеждата да я отхвърлиш. А вторият … за него съм отговорен изцяло аз. Струваше ми се добро хрумване, но вече не мисля така.

–            Ти наистина си влюбен, сине.

Руменината, която направи за един миг лицето на младия Квинт по-червено от косата му, беше достатъчно самопризнание. Цериал отметна покривалото от любимото си кресло, настани се удобно и загледа объркания си наследник, без да каже нищо повече. Старият номер с фланговата маневра пак беше успял.

–            Какво … какво те кара да мислиш така? – направи нещастен опит да се измъкне Квинт.

–            Какво ли не, хехе. Първо, целият си почервенял като варен рак. Второ, заекваш. Трето, правиш нелогични разхищения, без да те интересува, че си претор и всички ти зяпат паничката. И освен това, беше ми надлежно докладвано.

Заекващият и почервенял претор усили почервеняването и съвсем се отказа да говори.

–            Хайде де, сине, и ние сме били млади, при това не толкова отдавна. Нали не си мислел, че ще те оставя без надзор, между другото? Би било твърде наивно от твоя страна, въпреки че си точен и чудесно се справяш в кариерата.

Излишно беше да пита “Кой е?”. Сигурно беше от по-старите роби – Закария например, или силентарият Виктор, който познаваше всички, вреше се навсякъде и знаеше неприятно много. Всъщност нямаше и значение: определено баща му разполагаше с повече от един информатор. Ама че мерзост!

–            Покажи ми я.

Цериал никога не молеше, просто не беше в кръвта му – а и след като си прекарал целия си съзнателен живот като командир, учтивостите малко или много минават на заден план. Плюс това се водеше абсолютен господар на имота, включително робите, и искаше да види за какво са отишли толкова много пари.

Квинт махна с ръка да я извикат и се приготви за още от изтънчения бащин тормоз.

Любовта на стария Петилий беше трудна за разбиране, тъй като се изразяваше по особен начин. Преди Руф военачалникът бе имал четири деца, все момчета, които умираха няколко дни или седмици след раждането. Цериал принасяше жертви на всички богове и богини, свързани с бременността – римски, гръцки, варварски – но без резултат, докато един гадател не му каза, че има семейно проклятие, което трябва да изкупи. Тогава той се върна в родната Умбрия, гладува тридесет дни и на планинския олтар на Фуриите закла очистителна жертва, смесвайки я със собствената си кръв. Едва не умря, но осем месеца по-късно се роди Квинт. Беше здраво, красиво дете, малко отнесено – и Цериал, който след преживяването си в планината вече гледаше с по-други очи на света, често казваше, че в малкия живеят духовете на дечицата, изгаснали преди появата му.

Раждането на Домицила младша и Гай с нищо не намали обичта му към Руф: когато си беше вкъщи, го учеше да язди, да се бие с меч и да ловува, втълпяваше му онова, което смяташе за правилно, и непрекъснато го контролираше – кога по-фино, кога неприкрито, както в момента. Възпитан да вярва в старите ценности, Петилий държеше синовете му да бъдат като него – лоялни, изпълнителни и смели на бойното поле, а в цивилния живот – граждани за пример. Е, аферите с робини, заради които се подхващаше строежът на миниатюрни Флевонски езера, определено не бяха постъпка на един достоен римлянин.

Галатея влезе почти безшумно в залата, отново придобила онази белота на мраморна статуя, която така бе стъписала Квинт при първата им среща. Макар още да беше ядосан, той се възхити на плавния й вървеж и невинното изражение (“Сякаш не се е мляскала допреди малко с онзи, брей!”), докато напрегнато следеше  реакцията на баща си.

За изненада на момичето набитият патриций й заговори на фризийски диалект, макар и с недотам чисто произношение. Двамата размениха няколко изречения, след което тя се поклони и излезе – все така грациозно, само че беше станала с една идея по-бледа.

Квинт имаше време да отчете, че Цериал знае дори от кое племе е девойката, преди да чуе гласа на стария генерал:

–            Ела. Седни до мен.

Подчини се, и без това краката едвам го държаха. Много му беше чудно какво си казаха Галатея и Цериал, но не вървеше да попита. От всичко разбра само една нейна дума – “Свантйе”.

–            Сине, печалната истина е, че ние сме новобогаташи. Просто имахме късмет, а сега трябва да пазим с всички сили онова, с което съдбата ни възнагради. Ако преди единайсет години нещата се бяха развили другояче, Вителий щеше да унищожи цялото ни семейство, казвал съм го хиляди пъти. Помниш колко изстрада майка ти … може би затова и не доживя да види Веспасиан като император. Знам какво чувстваш, Квинт, магаренце мое, но това не е уместно. Няма да доведе доникъде. Предстои ти да станеш консул, а защо не и нещо повече …

–            Татко!! Това са думи на измяна!

–            Недей приказва глупости. Ако мислех да предавам Флавиите, още преди десетилетие можех да го направя. Винаги съм бил верен и желая дълги години както на Тит, така и на Домициан, исках само да кажа, че Фортуна е непостоянна. Какво смяташ да правиш с това дете? Да я държиш като конкубина, докато ти омръзне? Или да я освободиш? Наясно си с правото по-добре от мен: сенаторите не могат да се женят за либертини. Трябва ти друг брак, Квинт – брак, който да осигури на потомството ти бъдеще, каквото аз начертах за теб.

Руф каза думите тихо, но все пак достатъчно ясно:

–            Не съм искал бъдещето, което ми отреди, татко.

–            Предполагам, единствено Домицила е честна с мен – намръщи се пълководецът. – Откак се омъжи, виждам истинското й лице. Но тя няма амбиции в политиката, поне не и в ролята на кандидат за длъжност. Моята женитба беше уредена работа, сине. И ето къде ме доведе.

–            Е, щастлив ли си? Каза, че знаеш как се чувствам. Прости ми, силно се съмнявам – за тебе чувствата нямат значение, защото искаш да останеш в историята. Независимо как – с делата си, с децата си …

Цериал стисна ръкохватките на креслото.

–            Нека не повдигаме надгробието на майка ти, Руф. Нея обикнах, понеже ми даде теб, Гай и Домицила- а и тя направи всичко по силите си, за да я обикна. Но аз също съм падал във властта на германска девойка, така че зная какво изпитваш… от личен опит.

Синът зяпна и остана така няколко секунди. После сведе поглед надолу и забеляза колко бели са кокалчетата на пръстите на баща му. “Чудно как дръжките са още здрави” – помисли си най-разсеяният от Квинтовците, както винаги малко встрани от нещата.

–            Случи се преди десет години, в Долна Германия. Тя се казваше Клавдия Сакрата и беше от съюзното племе на убиите. Тогава да е била на петнайсет-шестнайсет години, истинско хлапенце – и макар да не ти се вярва, беше поне толкова красива, колкото Свантйе. Потрепервам само от мисълта каква е днес, в най-хубавата възраст на една жена. Знаеш ли, тя ми спаси живота по случайност: германците отвлякоха нощем моя кораб по Рейн, защото мислеха, че съм вътре. А аз през това време бях при Клавдия, доста далече оттам – Петилий отпусна ръкохватките и на лицето му се появи скъперническа усмивка. – Не я взех в Британия само защото разбрах, че ще служиш във ІІ-ри легион под мое командване. Сега убеди ли се, че нямам нищо общо със зачисляването ти там?

Руф кимна. И още веднъж проумя, че думите и действията на Цериал никога не се разминаваха: беше се отказал от тази прелестна Клавдия, за да може да изглежда в очите му все така непоклатим авторитет, какъвто беше от детинство.

–            Какво стана с нея?

–            Какво може да стане? Убиите не воюваха против нас, така че всичко беше нормално и по взаимно съгласие. Дадох й богата зестра и й пожелах щастие… но тя беше свободна жена.

–            Татко, и Галатея е била такава преди пиратите да нападнат Фризия.

–            Недей да наглееш, Квинте. Всъщност би трябвало да ти ударя трийсет и четири камшика, а нея да  продам, но никога няма да успея да взема сумата, която си хвърлил ти. А и тя не е виновна, че си толкова мекушав и тъпоглав.

Въпреки борещите се в него емоции, Руф си позволи да се засмее. После хвана ръката на стария – жест на молба, който не беше правил от години, и рече:

–            Искам да зная какво си казахте преди малко. Сигурен съм, че е станало въпрос за мен, и…

–            Естествено, че за тебе ставаше дума – рязко отвърна Петилий. – Питах я какво мисли за моето упорито муленце, а тя каза: “Господарят е твърде мил с мен, но сякаш се бои да ме докосне, така че не зная какво да мисля.”

Руф преглътна нервно.

–            Тогава й казах, че не се боиш, а те е гнус – защото е робиня.

–            Татко!!!

Всички Квинтовци ревнаха в мозъка му “Убий този противен дъртак!”, но ако вдигнеше ръка на баща си, щеше да свърши пребит, унизен и може би впоследствие изкормен. Законът даваше на Цериал пълно право да го стори, а природата му беше дала и физическата възможност.

–            Нека си знае мястото. Нямам нищо против нея, изглежда добро момиче и би родила здрави деца, но предпочитам да ги роди от друг.

Гневът на сина бавно изстиваше. Стори му се глупаво, че е много по-ядосан на баща си заради думите му, отколкото на Галатея, задето се натискаше из колонадите. В края на краищата, както правдиво бе отбелязала тя, за цялото това време не я беше докоснал нито веднъж … но старият Петилий наистина прекаляваше.

–            Какво смяташ да правиш с нея?

–            Няма да я препродавам, вече ти казах. Оставям на теб да изчистиш това, което си забъркал, и питам на свой ред: какво ще я правиш?

–            Аз съм претор. И ако не си забравил, у мен е твоят пръстен с печата – Руф стана и се упъти към стаята си, но на вратата се извърна, като че беше пропуснал нещо важно. – Татко?

–            Кажи, Квинт.

–            Напълно разбирам защо Домицила се държи така. Заслужаваш си го.

Квинт имаше в наследство от майка си мъничко имение в Сицилия, на йонийския бряг. Сега там живееха неколцина роби и управителят Пир, назначен още от Домицила старша, но вечерта, докато си лежеше и се мъчеше да заспи, в ума му се появи следната картина: три-четири паунови опашки между храстите, Галатея, изправена в сянката на лозите с костенуркова черупка в ръце, и невзрачният й любим, връщащ се уморен от полето, огрян от слънцето, надничащо зад Етна. Чуваше се шумът на вълните, затова Квинт прибави кротка усмивка на лицето на Галатея.

Само от него зависеше платното, оформено в съзнанието му, да се превърне в действителност.

На другата сутрин беше толкова развълнуван, че се поряза жестоко два пъти, докато се бръснеше – но въпреки това не престана да си свирука някаква песничка. След като решението беше веднъж взето, го обзе еуфория, каквато не бе изпитвал от детските си години. Допълнително удоволствие беше фактът, че Цериал си е вкъщи и няма да му се налага да закусва с клиентите, а за да направят утринта подозрително съвършена, дори пауните не врякаха много. Руф изтри внимателно кръвта, почука по сребърния диск на гонга и нареди на влезлия Теодор:

–            Извикай Галатея и й кажи да доведе приятеля си. Предай им да бъдат спокойни, няма да ги наказвам.

–            А пауните, господарю?

–            Днес ги нахрани ти.

След не много време номенклаторът въведе първо момчето, а после и нея. С влизането африканецът се ококори така, че на Квинт му стана смешно: да, стаята беше уютна, но далеч не представляваше нещо, на което човек да се звери по този начин. Галатея пък беше пресилено спокойна – кой знае, може би защото беше повярвала на вчерашните обиди на Цериал, или защото криеше закъсняла гузност. Квинт им посочи къде да седнат и попита:

–            Как ти е името, младежо?

–            Албин, господарю – хрипливо каза робът. Имаше отвратителен акцент, в пъти по-лош от този на Аякс например. Всъщност, до него касапинът спокойно би могъл да мине за втори Цицерон.

–            Хъхъ, много бих искал да знам кой ти е дал това име – не се удържа Руф.

–            Старото господар в Хадрумет, господарю. Оттам ме продадеха на Делос и оттам ме докараха тука.

–            Какво работиш?

–            Строя по къщата, господарю. Мога сичко да строя, в Хадрумет правех стрехи и настилах улици – с известна гордост хъхреше Албин. Всички Квинтовци отчаяно се мъчеха да разберат какво е харесала Галатея в него, и засега само у един се промъкваше мъгляво нецензурно подозрение.

–            Е, Албин, явно си роден с късмет. Смятам да те освободя и да те назнача управител на сицилийската си вила. Тя не е голям имот, но ако се грижиш за земята добре, би могъл да събереш пари и да се върнеш в Африка, стига да искаш.

Петилий само си мислеше, че робът се е блещел преди малко. В момента очите му просто заплашваха да изскокнат от орбитите – което не добавяше нищо към съмнителната му привлекателност. Докато редеше думите си, Квинт не гледаше момчето, а Галатея, но тя седеше все така неподвижно, сякаш отново се беше пренесла до басейна на Емилий… или на родния си бряг.

–            Господарят е безкрайно щедър към мене – призна африканецът, когато вече можеше да говори. – Няма думи, които да изражят…

–            “Изразят”, и не го правя, за да ми благодариш, драги. Това обаче ще се случи при едно условие – добави Руф, – а за да изясним дали то е налице, ще трябва да ме оставиш насаме с Галатея. Без подслушване.

–            Разбира се, господарю – измънка зашеметеният роб и след секунда вече го нямаше.

Квинт стана и отиде до прозореца. Стъклото не беше особено чисто, тъй като не обичаше робите да се въртят из стаята му, но приглушената светлина даваше възможност да види част от перистила и Теодор, къткащ неумело пауните.

–            Щастлива ли си с него?

Лицето й порозовя като корал. Той не можеше да реши дали е по-хубава сега, или когато обичайната й бледност я правеше сравнима с изваяние от гръцки майстор. “Кога е по-хубава? Глупако, това е все едно да питаш кога водата е по-мокра.” – саркастично рече най-заядливият от Квинтовците.

–            Да, добре ми е с него… господарю.

–            Това достатъчно ли е, за да го последваш в Сицилия, ако ви освободя заедно? Там има синьо, топло море, зелени хълмове и много простор. Идеално място е за отглеждане на добитък и деца – Руф съжали за подигравката, но вече беше късно. – Би ли искала да отгледаш неговите деца в Сицилия или в Африка?

–            Аз го обичам, господарю.

Петилий прехапа устни. Чу точно каквото искаше и от каквото се боеше. Е, Цериал можеше да бъде доволен – тя наистина щеше да роди синове на друг.

–            Разбираш, че това, което ти каза баща ми, е негова измислица, нали?

–            Господарят никога не ме е докоснал с пръст. Господарят избягва дори да ме гледа – каза тя, без да влага укор или нотка на разочарование. Лингвистът Квинт съвестно отчете, че произношението й е  по-чисто от говора на Аякс, а  Квинт-циникът му кресна: “Идиот такъв, това ли намери да забележиш??”

–            Богините не са създадени, за да бъдат опипвани от смъртен – пошегува се той, но отново с горчивина. –     Виж, на разни демони им е позволено… Ще ви запиша за манумисия при един колега, не мога да ви освободя едновременно като пълномощник на баща си и длъжностно лице. Има и още една-две пречки, като например законът на Сенций, но в крайна сметка за какво са приятелите, хъхъхъ? След три дни елате в базиликата, а дотогава ще се погрижим за отпътуването ви. Знам, че си притеснена, но не се бой – ще имате всичко необходимо.

–            Господарят е безмерно щедър към … – започна тя, ала Руф я сряза:

–            И сигурно не намираш думи, които да изразят благодарността ти? Ще се видим на форума, Галатея.

Въпреки всичко след нейното излизане се почувства щастлив. Или поне по-щастлив, отколкото беше през последното десетилетие като цяло. Докато крачеше към лектиката си, сутрешната песничка отново зазвуча в ума му.

–            … Петилия Галатея и Квинт Петилий Албин. Поради свидетелството на тук присъстващият Нумерий Нигридий и отказът на Квинт Петилий Руф да говори, ви обявявам за свободни граждани с всички права и задължения, които следват от този статус. Това е – прибави вече неформално магистратът и обви пръсти около виндиктата. – Документите ще бъдат готови малко по-късно, но вече сте свободни.

–            Не го ли чухте? – с добре изиграна сърдитост ги закачи Нигридий. Двете хлапета, като че пробуждайки се от сън, бавно излязоха на форума. Квинт смигна на колегата си, хвана ръката на Меламп и рече:

–            Наистина съжалявам за проекта, почтени. Щеше да стане великолепно, ако съдим по чертежите и завършеното крило у дома.

–            Е, аз не съм се и надявал да почнем езерото, но беше добро упражнение – призна гъркът.

–            Благодаря ти – императорският племенник не уточни за какво, но и не се налагаше. – Честно казано, един мой приятел – достойният Тетриний, се заинтересува, когато му показах моето копие от плана и иска да се видите.

–            Ъъ. Ъ, естествено, господарю Квинт – за пореден път бе изненадан Нигридий. “Едната ръка мие другата, а?”. Точно такива отношения обичаше.

Същия следобед Руф извика в таблинума новият управител на сицилийското имение и годеницата му – не за да ги тормози, а за да им връчи официалните документи, писмо до Пир и малко пари в заем, докато си стъпят на краката. Воден от съмнението, че момъкът не е особено интелигентен, той му наблегна на какво трябва да обърне внимание в имота, похвали го, че се старае да говори по-добър латински и накрая, изчерпил запаса от възможни теми, му рече:

–            А сега знам, че възразяваш, но искам да ме оставиш за малко с Петилия.

–            С кого??

–            Имах предвид Галатея – “Да, с тоя чукундур би трябвало да й е забавно”, ухили се Квинт.

–            Както заповядаш, господарю.

–            Ти си свободен, човече. Можеш да ми казваш и само “уважаеми”, няма да ти се разсърдя. Ще съм обаче истински ядосан, ако слухтиш пред вратата.

Албин излезе, без да каже дума, а Петилий остави свитъка, който четеше допреди влизането им и се изправи. Очевидно беше нервен, защото два пъти мина стаята надлъж и нашир, преди да попита:

–            Знаеш ли какво четях?

–            Все още съм неграмотна, уважаеми Петилий.

–            Стихове. Мои собствени – процеди той. – Започнах да ги пиша преди около месец, в деня, когато те видях у Емилий Проб. Ти си единствената, която … пред която съм се чувствал слаб, Галатея. Познавайки се добре, не мисля, че ще има друга.

Тя не отвърна. Какво можеше да каже?

–            Бих искал да вземете и една двойка пауни в Сицилия, подарък от мен. Кръсти мъжкия Квинт.

–            Благосклонността на уважаемия претор към нас е огромна – леко сведе глава тя. – Питам се дали самата аз съм я заслужила… и се надявам да бъде надмината единствено от моята признателност.

Руф спря да обикаля и застана пред нея. Беше по-висок, макар и с малко, затова сивите му очи я гледаха отгоре надолу и в тях се четеше не повече, отколкото в две парчета полиран ахат. Накрая подръпна тогата си, набрана върху лявата му ръка, и каза дрезгаво:

–            Благодарността е рядка стока, а в последно време ми я предлагат доста често. Хубавото е, че изобщо не ми е нужна.

Момичето се сви като от удар.

–            Хората, също както и боговете, са разположени не към достойните, а към любимите – на тях всичко се полага по право, Лебедова осанка. И всичко им се прощава. Върви … и бъди щастлива.

Галатея се отправи безмълвно към вратата, но на половината разстояние изведнъж зашумоля с туниката си, изтича до него и го прегърна. За частица от секундата мъжът долови аромата на косите й: пчелен мед, треви, огрени от слънцето и неназовимата есенция на младостта, после фризийката се дръпна и всичко свърши.

Ден след заминаването й Квинт откри в стаята си пръчицата, с която тя не се разделяше никога.

Име:

Коментар: