Краят на пътя

Личеше си, че някога, не твърде отдавна, мъжът е бил красив и силен. Дори сега фигурата му беше царствена и чертите на лицето му – поне това, което се виждаше от тях – вдъхваха респект. Ала неведоми мъки бяха огънали плещите му надолу, прах от далечни пътища се бе наслоил върху сандалите и полите на хитона му, а върху очите си имаше широка превръзка с два втренчени сини ириса. Скоро след описваните събития атиняните започнаха да ги рисуват по носовете на бойните си кораби, и дори вие сте виждали отглас от този обичай – мънистата със синьо око, пазители на късмета. Както се досещате, човекът беше сляп.
Подпираше се на дрянова тояжка, но истинската му опора се явяваше високо, слабо момиче, застанало зад него в сянката на маслиновите дървета. Приличаха си дотолкова, че за жителите на близката община Колон, дошли да видят кой търси убежище в гората на Евменидите, нямаше и капка съмнение: несретниците бяха баща и дъщеря. И явно стояха тук поне от сутринта, защото върху бялата кърпа, опъната пред тях, имаше изобилие от монети – медни, бронзови и сребърни. Помежду им блестеше и един златен статер, заслужаващ особено внимание: на него бе изобразен мъж-близнак на стоящия пред тях, само че с широкопола шапка, и странно същество с тяло на лъв, криле на орел и женска глава. Накратко, никой от мъжете не беше виждал нито такова момиче, нито подобна монета, нито слепец, тъй впечатляващ дори в нещастието си.
– Неколцина пътници ни казаха, че имало хора при храма – започна един от местните. – Искаме да знаете, че при нас в Колон сте добре дошли, но не бива да стоите в горичката. Тя е наречена на Благосклонните богини и тук могат да нощуват само славеите.
– Ако е така, както казваш – продума незрящият, – значи съм точно където трябва. Още оракулът в Делфи предрече, че дните ми ще свършат под закрилата на Алекто, Мегера и Тисифона. Съдейки по кашлицата, която ме мъчи, май наистина не бърка…
Глух ропот посрещна думите му. Хората недоволстваха не от друго, а защото не биваше в рамките на светилището да се назовават истинските имена на страшните Еринии. С придихание можеше да се каже „Благосклонните“, но очевидно слепият не се страхуваше от смъртни или богове. И като се замисли човек, какво повече би могъл да изгуби?
– Не бойте се, мъже колонци и атиняни. Моето пребиваване тук ще ви донесе само добрини. И в бъдеще хората ще идват на поклонение в храма не заради богините, а заради гроба ми. Нека някой от вас отиде в Атина и извика Тезей. Аз съм много уморен, а и подобава да бъда посрещнат. Кажете му, че е дошъл престолонаследникът на Коринт, за да свали проклятието от платната му, и изпраща поздрав от цар към цар. Той ще разбере.
Мъжете отново се разшумяха, този път в мърморенето им имаше и насмешливи нотки. Може би смятаха, че странникът е побъркан, но въпреки това в държанието му имаше нещо, което ги накара да изпълнят молбата. Скоро край маслиновите дървета не остана никой освен него и девойката.
– Защо говориш така, татко? Край, гроб, поклонение… Не ми ли причини достатъчно?
– Именно затова, милото ми. Именно затова. Краят на моите мъки означава живот за теб – поклати глава той.
– За мен няма надежда – тихо, но категорично каза тя. – Докато дишам, аз ще съм твоя дъщеря, с всичко, което следва от това.
– Нека Благосклонните са ми свидетелки, че никога не съм искал да се случва, и също така да ти помагат занапред, след като изкупя вината си. Светът е достатъчно голям, за да намериш щастие, веднъж щом няма да съм ти пречка.
– Както го намери и ти, когато напусна Коринт?
След тези думи нямаше какво повече да бъде казано. Двамата замълчаха, и под шарената сянка на сребристозелените листа съвсем можеха да бъдат взети за статуи. За да се разсее от това, което сама бе изрекла, младата жена плъзна поглед из околността. Беше красиво. Над дребните ниви и маслинови насаждения тук-таме се извисяваха варовикови хълмчета; на шест-седем стадия от храма, белезникави в маранята, личаха възвишенията, дали името на Дипилонската порта, а по-нататък на хоризонта проблясваше тъмножълтата планина Ликабет, доминираща над пейзажа. Колонците бяха стигнали тъкмо на една трета от пътя, както личеше по вдигнатия прах.
Очите й следяха резките извивки, рисувани от една лястовица над единственото вирче наблизо, когато изведнъж усети нежно докосване по рамото си. Преди да успее да се обърне или да извика, пред нея се озова момче на около двайсет години и постави пръст на устните си, а после кимна към алеята и тръгна нататък.
– Какви ги вършиш?! И какво изобщо търсиш тук? – просъска тя, когато бяха на достатъчно разстояние от баща й.
– Исках да се уверя, че нищо не ви заплашва. Почти от самото начало пътувам с вас, понякога ви изпреварвам, понякога малко се бавя, за да не ме видиш – обясни младежът. – Липсвате на много хора.
– Позволи ми да се усъмня, Хемон. Добре де, на теб може би, след като си тръгнал подире ни, но едва ли някой в Тива си къса дрехите, че ни няма.
– Нищо не знаеш… и по-хубаво. Братята ти са на път да започнат война, а Креон от няколко дни е извън града. Познай накъде се е насочил.
Зениците на девойката, бездруго почти толкова огромни, колкото нарисуваните на бащината й превръзка, се разшириха още повече и станаха болезнени за гледане. Сякаш бе на път да изхлипа, но Хемон си спомни, че никога не я беше виждал да плаче. Дори на погребението на майка си, дори и когато баща й бе свален от трона и пратен в изгнание. Антигона бе замесена от различно тесто, не като останалите жени.
– Война… Само това остана да се стовари върху града. И пак ще обвинят татко…
– Съжалявам – пророни той. – Креон идва насам, за да моли на колене царя да свали проклятието и да се завърне. Ти също… ти също би могла да му помогнеш за това. Иначе хиляди тиванци ще умрат.
– Хиляди вече умряха от чумата – каза тя. – Едно на друго, твърде късно е за прошка и завръщане. Той си отива. Чуй го само.
На трийсетина крачки от тях, приседнал върху една повалена колона и сложил тояжката между коленете си, Едип, син на Лай, син на Лабдак, син на Полидор и така до Кадъм, кашляше и храчеше на провала. Антигона направи знак на младежа да стои на място и отиде при баща си, за да му даде вода.
– Благодаря ти, дете – изхъхри той, все още успокоявайки дишането си. – Какво стана, идва ли някой откъм Атина? Като че мина необходимото време.
– Не още – втренчи се тя. И наистина, по видимата част от пътя нямаше признаци на движение. Вероятно колонците бяха стигнали в града и се опитваха да убедят Тезей, че наглия пътник действително бе казал това, което каза. – Ще бъда при храма на сянка, ако ти потрябва нещо, татко.
Въпреки всичко девойката намери сили да се усмихне на Хемон, когато отново се върна при него. В случай, че наблизо имаше поет, той би казал, че усмивката й е като кротките слънчеви лъчи, пробиващи си път през листата – или някоя подобна глупост – но синът на Креон не беше поет. Беше влюбен до връхчетата на поруменелите си уши, и му личеше.
– Представяш ли си, след малко тук би могло да има трима царе – рече той, колкото да наруши мълчанието. – Странно нещо е животът…
– Защо трима? Баща ми всъщност никога не е бил цар, ако погледнем реално.
– Как така?
– Ами не е. В Коринт никога не се е възцарявал, а в Тива по закон се явяваше узурпатор, просто женен за действащата владетелка. В този ред на мисли, и твоят баща не е бил цар, а регент. При това на два пъти, веднъж заради Лай и веднъж преди Етеокъл и Полинейк да започнат ежбите за трона.
– Ох, обърках се – Хемон никога не бе изпитвал апетит към властта, боеше се от нея и не разбираше механизмите й. А те просто си бяха в кръвта на Антигона, от финикийските й предтечи насам. – За разлика от мен, ти си създадена да властваш.
– Ако под „властвам“ се разбира да страдам, то да – съгласи се момичето. – Повелявам на пътищата, а скиптърът ми е дряновата тояжка на татко. Щом си бил с нас отначало, знаеш, че не ни беше леко.
– Знам – прошепна той.
– На мен пък ми харесва да мисля, че не съм дошла на този свят за власт, а за обич – изгледа го от упор Антигона с жестокостта, която проявяват жените само към влюбени. – Но боговете, както обикновено, имат друго мнение… И един пример за него е ей там, седнал на колоната.
– Разкажи ми онова, което не знам – помоли Хемон. – Никой не е говорил за съдбата му от самото начало, дори той.
Антигона съсредоточено наблюдаваше Дипилонската порта, около която най-накрая имаше раздвижване, и мълчеше. Тишината, нарушавана само от недалечните Едипови кашлюкания, се беше проточила доста отвъд правилата на етикета, когато тя най-накрая каза:
– Мисля, че скоро ще чуеш всичко, което те интересува.

*******************

Днес и в този момент цар Тезей, син Егеев, беше онова, което до неотдавна бе представлявал Едип, синът на Лай. Мъж с внушителна фигура, открито лице и космати пестници, той изглеждаше като човек, способен да победи всеки враг и да разплете всеки проблем, дори най-сложният – всъщност наистина всеки, изключая възела на собствената си съдба. Освен царско достойнство, придобито след много подвизи, двамата с Едип споделяха и проклятието на неволно отцеубийство, ето защо владетелят нито за миг не се поколеба да напусне Акропола, щом научи за странника и загадъчния му поздрав. Тайни пратеници в Додонската гора му бяха донесли преди месец-два отговор, че само човек, прокълнат като него, би могъл да отмени прокобата над собствения му трон. Нито един от другите оракули не ги беше приел, толкова тежък се струваше на боговете грехът на Тезей.
– Едип, син на Лай и син на Полиб, добре дошъл в земята ми – подхвана царят. Всички забелязаха, че не каза „цар Едип“, и точно така трябваше. – Вярваш или не, знаех за твоето пристигане от много време. Добре дошла и на благородната Антигона, моите слугини носят ароматна вода, месо и плодове да се подкрепите. Тук сте в безопасност и сред свои.
Тиванецът вдигна брада, сякаш се опитваше да види нещо изпод превръзката си, и отвърна:
– Додона, нали? Добра среща, царю Тезей, и дано не е толкова кратка, колкото дробовете ми подсказват…
– Как би могъл да си наясно за Додона??! Никой освен трима души не знаеше за това – буквално се ококори атинянинът.
– Когато олимпийците ти вземат нещо, обикновено дават друго в замяна – промълви Едип. – На мен ми отнеха всичко, което имах… и ми дадоха една тояжка. Тояжката на Тирезий. А защо неговата ли? Някога, когато издирвах безуспешно убиеца на Лай и го проклех, повиках стария дърдорко за съвет. Той ми каза, че не виждам онова, което е пред мен и говоря излишни неща, но тогава не разбрах… не повярвах. Човек никога не схваща, преди да е станало твърде късно. Прорицателят ми остави тоягата си и рече, че скоро ще се нуждая от нея, защото ще остарея без време. Попитах какво още ще ми се случи – с присмех, глупакът аз – и той добави, че ще се случи всичко, което си пожелавам. Сам виждаш, царю Тезей и вие, доблестни атиняни, че стана именно така. Пожелах онзи, нарушил всички човешки и божествени закони, да бъде наказан сурово. Да бъде проклет вовеки и кракът му да не стъпи повече в Тива, а паметта за него да се заличи. Седмица по-късно всичко това се сбъдна, а аз тръгнах с дряновицата и парцалите на гърба си, точно като в последната гатанка на Сфинкса. Единствено моето любимо момиче Антигона не изостави баща си, а нея пък не я забрави милият ми племенник Хемон, който се спотайва зад колоните. Излез, юначе, знам къде си.
Хемон, син на Креон, колебливо напусна прикритието си. Тъй като не можеше да разбере как Едип е научил за него, той погледна въпросително Антигона, а тя само вдигна рамене. Междувременно слепият се закашля, без да е в състояние да спре, и се наложи на два пъти да пие вода и да се тупа по гърдите. Когато пристъпът отмина, Едип помълча малко, за да събере мислите си, и подзе:
– Тирезий беше прав за това къде ще се озова и защо. Но нека ви разкажа, любезни домакини и ти, Хемон, как започна всичко… За разлика от вас, аз не съм имал родна майка, а първото ми легло е била една грапава канара, на която ме приковали с метални клинове – такива, които се ползват за жертвените ярета. Слушай внимателно, Антигона, някои неща не съм доверявал даже на теб. Издавал съм звуци досущ като яренце, ето защо един козар от близките хълмове помислил, че е някоя от животинките му, и така ме открил. Името му беше Форбас, добър и достоен човек. Така и не съм му изказал благодарност, а по-сетне в живота си често се чудех дали в този ден ми е направил добро, или ме е обрекъл на безмерни мъки. Форбас бил и умен, освен добър, и знаел, че не трябва да оставам в колибата му – някой някога щял да мине да провери дали детето е оглозгано от вълци, и нямало да е доволен, ако не намери малък скелет между клиновете и верижките. Поверил ме на свой познат от Коринт, хубавокосият Стратон. От неговия дом съм се озовал при хората, които първоначално смятах за свои родители, цар Полиб и царица Меропа, най-чудесните и богобоязливи съпрузи, които съм виждал… докато още можех да виждам. Израснах обичан. И това е единственото наистина щастливо време за мен, защото после…
Гласът на Едип, пресеклив от кашлицата, ехтеше между дърветата и като че хипнотизираше всички, освен може би Антигона, която беше чувала тази част от житието му. Почти без да иска, принцесата отново загледа вечерния танц на лястовиците над малкото езерце, Дипилонската порта и златистата в начеващия залез планина Ликабет, а след това за първи път обърна внимание на двете колони в началото на алеята. И осъзна, че нито една крачка и нито един миг от пътя дотук не са били без значение – защото точно докато баща й разказваше за срещата си с колесницата на Лай, погледът й падна върху изваянието на местния херос Колон – човек, който преди всички елини се възползвал от великолепните коне в околността и ги впрегнал в колесница. Скулптурата беше от гранит, изгладена и обезформена от времето, но се различаваше възрастен мъж, гордо изправен в бига. На съседната колона пък имаше бронзова статуйка на Зевс, отвличащ Европа: същата тази Европа, без която нямаше да се стигне нито до славата на Тезей, нито до кървавото проклятие на Едиповия род. Защо двете статуи, нямащи общо помежду си или с култа към Ериниите, бяха издигнати тук, Антигона не можеше да каже – но в този момент, в приглушената светлина на залеза и с гласа на Едип, звучащ в храма, присъствието им се явяваше не само естествено, а дори задължително. Тя се почуди как са й убягнали досега и сведе очи.
Върху бялата кърпа, почти изцяло закрита от землистите тонове на бронзовите и медни монети жълтицата, оставена по-рано от Хемон блестеше така, както някога, не твърде отдавна Едип, престолонаследникът на Коринт и цар на Тива, се бе откроявал сред хората.