С уста на ангели, или за правото на грешки

– Си́пи. Сипвай де, Лючка, няма да обеднееш. Ха благодарим. Наздраве!
– Наздраве да е.
Кратка пауза, изпълнена с усилено бълбукане и примляскване.
– Та такава е, значи, работата. Амнайсет хилядолетия търчи да гониш Михаиля, образно казано – първо при Даниил да му разясниш какво всъщност вижда, ха после при дрътия кукавелник Закария, че след това при Мариам; за разнообразие диктувай на оная чалма Корана, нали си нямаш по-свестни занимания, и накрая се озовавам тук, наедно с Падналите. Където ми било мястото. След всичко, което направих за него – и при раждането му, и при възкресението, мислех, че заслужавам поне малко респект, ама на́. Ревна на Големия и ето ме тук. Ти поне знаеш как става, какво съм тръгнал да ти обяснявам…
– Знам я. Само не знам от какъв зор му каза?
– Си́пи.
– Къл-къл-къл.
– Благодарим, нека има и за тебе. Ми от какъв зор – вбеси ме копеленцето и се изпуснах. Арогантността трябва да има някакви граници, нали така?
Енергично разперване на крила в знак на съгласие.
– Е на него еша му няма. Вярно, че е Свръхчовек, обаче чакай бе, ти да не се имаш за безсмъртен?? Доказано беше, че не си, и ако не бях аз да свърша това-онова, когато те разпънаха…
– Спокойно. Всички знаем историята.
– Ами, знаете дръжки! “Ангел Господен” ще ми викат!! Дошъл някакъв си Ангел Господен, отвалил камъка и хоп-чудо голямо. Нито веднъж не ме нарекоха Архангел в цялата скапана Библия!! И само чат-пат по име!
– Кротко де. Аз като съм споменат мимоходом, какво, да седна да рева ли? Сигурно и това е част от Необозримия План.
– Необозрим може да е за тебе, Фосфорчо, но аз лично, ей с тия четири ръце записвах, докато Той го избистряше. Много ми е интересно защо като е такъв Всемогъщ лигльо, трябва непременно някой да ходи по него и да му конспектира идеите. Знам, че чуваш!!
Заканително размахване на жилест юмрук нагоре, към невидимото и необозримо Небе.
– Хубаво, Габи, нима тогава не си знаел, че ще свършиш тук с мен… и ако смея да запитам, толкова ли е зле?
– Хъ! Много ясно, че бях наясно! Всички ще изпрати тука, дрътото авторитарно перекенде – нали се има за Всемогъщ и не търпи никого около себе си. И да, лошо е, като забравяш да сипнеш…
– Ще се напиеш. А като се напиете, и ти, и Мишо скачате на бой.
– Си́пи. Пиян дано аз забравя туй, що …
– Или почвате да рецитирате. По-добре кажи кое как стана, ето ти още малко за красноречие – макар да усещам, че вече те лови. Като си ядосан, по-бързо става.
– Ам’ кво да ти кажа: напъна се да осъществява Второто пришествие ни в клин, ни в ръкав. Сега, аджеба, трябвало, пресметнал бил, а и хората имали необходимата нагласа. Викам му, недей така бе, човешките сметки винаги излизат криви – ама той от намеци не бързира … такова де, рабзира. Схващаш ми мисълта.
– Схващам само, че се напиваш.
– И така да е. Викам му аз, седни си на дъто, без моя Рог няма да стане, хем че нищо не пише по тоз въпрос в бибаната Шиблия…уфф, в е́баната Библия. То там, казвам, какво ли пише както трябва, че това. Той – не, та не, било му писнало от многознайковци като мене. МНОГОЗНАЙКОВЦИ КАТО МЕНЕ!! Креснах му “Сядай си бе, сополкьо, мама ти дееба … не че не съм” и в същия момент усетих каква величайша глупост съм направил.
– Грубо.
– Грубо, чушки! Грубото дойде, когато това изпражнение отърча веднага при …е, можем да наричаме нещата с истинските им имена – при Пастрока си и ме нарисува така, че ми се дорева. Слава Пастроку, поне го отказа от Причастието … туй де, Пришествието.
– Ама и ти си един… Верно ли наистина??
– Кое?
– Знаеш кое.
– Си́пи и ще ти кажа.
– Къл-къл-къл.
– В своя защита отбелязвам, че въобще ама хич не съм геронтофил. Искаш ли да ти разкажа един виц? Начи, един стар човек се оженил за някаква млада курвен… такова, филийка и три-четири месеца след сватбата тя му казала :“Бременна съм, Стиви”.
– Стиви?
– Не ме прекъсвай де. “Бременна съм, Стиви”. Той се възрадвал и отишъл при личния си лекар да му се похвали, че на тия години още може. Лекарят го погледнал и му рекъл: “Знаеш ли, мой пациент беше на сафари в Африка и веднъж излязъл, без да си изпие гинко билобата, вместо с пушка, с чадъра си. Добре, ама насреща му – лъв! И нашият, какво да прави, вдигнал чадъра и го гръмнал.
– Е как така? – рекъл пенсионерът. – Някой друг трябва да е стрелял.
– Именно, Стиви, именно…”.
– Хъхъхъ.
– Та и историята с Елисавета малко същата. Поне това акуратно са написали в Списанието – “…не бой се, Закария, понеже твоята молитва биде чута, и жена ти Елисавета ще ти роди син, и ще го наречеш с името Йоан”.
– Йоан?
– Стига си се правил на ударен. Само че не му казах от кого ще е синчето. Горкият панаир…. искам да кажа, тъпанар с право не повярва – но пък си доставих удоволствието да го накарам да млъкне за девет месеца. А после, тая с Мариам …
– Обеща да ми разкажеш.
– Това и правя, само че се опитвам да се сетя как точно стана. Начи, отивам аз в шибания Назарет – в туй време Лисавета вече беше в напреднала бебенност – и както си му е ред, нося цветя за дамата и един гълъб за свръзка. Дадоха ми адрес, връчиха ми съобщението, само не казаха, че тая сладурана ще е такава симпатяга, нали ме разбираш. Оная ми ти бледа кожа, ония черти като с туш рисувани, че кестенява коса с леекинки рижави отблясъци – мед! Гледам аз депешата: ами то същото – “ще родиш Син и ще го наречеш с името Исус (ебати разнообразието), той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния; и ще му даде Господ Бог престола на отца Му Давида…”. Чак после схванах иронията, но си спомням, че помислих – абе на това детенце не му ли се събират множко Бащи? А тя се усмихва – човек убивам за такава усмивка – и пита сезонно … тоест, резонно: “ Че как ще я бъде тази, господине, като мъж не познавам?”. Аз се поколебах една секунда и викам: “Дух Свети ще слезе върху ти (виж ми окото), и силата на Всевишния ще те осени; затва, аджеба, и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божий.” Пак тънка насмешка, а? И вече, дето се вика, ти ме накара да добавя: “Ето и Елисавета, твоя сродница, наричана неплодна, и тя зачена син в старините си (пфу!), и е вече в шестия месец.”
– После, после?
– Е, какво после. Викам й, я глей, гълъбче – и го измъкнах от ръкава си. Дадох й цветята – направих чашките им да се разтворят, тя се засмя, не забеляза онова прадревно движение с ръцете, посредством което я цифровизирах … айде де! – приспах, сещаш се, и те така.
– Не си много подробен.
– Ми и ти не си сипвал от десет минути.
– Къл-къл-къл.
– Нанататък е ясно – той израсна хубав като майка си и глъмав като мене; имаше някои добри попадения, и те несъмнено се дължаха на мойта сила, не на нещо друго. Погрижих се да го срещна с брат му … не знам дали знаеш, но те толкова си приличаха, че даже Ирод смяташе Исус за възкръсналия Йоан, хехе.
– Ми аз на Йоан не съм му виждал физиономията.
– Ей, ама си гад …
Сподавен изблик на смях, навремени преминаващ в хриптене заради сярната атмосфера. Кашлица. Хълцане.
– Погрижих се и да не умре съвсем на кръста – да приказват каквото си щат, пак имаше прадревни движения с ръце и разни сеитбени … пуу, разсейващи фактори като земетресения и затъмнения. А той накрая да ми се изплюе в суратя. А́ко, сега сме пито-платено. И като рекох “пито”…
– Къл-къл-къл.
– Поне един в родата разбира от намеци, брей! Наздраве!
– Наздраве да е, щом казваш.
Кратко, тегаво мълчание.
– Аз го създадох бе, аз го отървах, аз всичко. И се оказва, че е не е трябвало… от самото начало. Еми кофти ми е. Не че нямам и други деца, обаче …
– Обаче какво?
– Обаче знаеш ли кво?? Здравата се прекараха тия райски птици: когато дойде Времето и четирите велики армии задръстят небесата, а Портите се отворят и …
– Карай накратко.
– Накратко, моят Рог е тука, пък ти си прави изводите.
Тишина. Стрелкане с погледи, които сякаш казват “Непогрешим, ама друг път!”. После изведнъж се чува звук от паднала – или изпусната – бутилка и мекото клокочене на животворна амброзия, попиваща в тинята. Последвано от единогласно възклицание:
– Ти пък какво си сгафил?!?