За търсенето и намирането

                                                                                  „Всичко си има време, време има за всяка работа под   

                                                                                   небето:

                                                                                   време да се родиш и време да умреш; време да садиш и

                                                                                   време да скубеш насаденото…време да търсиш и време

                                                                                   да губиш… време за война и време за мир.”

 

                                                                                    Еклисиаст, гл.3

 

Призванието ми е да откривам неща, които не съм загубил. Много съм добър в това. Всъщност бих бил  добър и в сума други области, ако не беше малката подробност, че са едва няколко нещата, които действително ме интересуват. Имам си лични класации „Топ 3” по отношение на всичко – от любими марки автомобили до кремове за бръснене и актриси, а Топ 3 на заниманията ми включва Писането, Музиката и Търсенето на Знаци. В този ред. Работата ми заема произволно място между шестотин и седмата и четири хиляди триста двайсет и втората позиция на общото подреждане…с което не казвам абсолютно нищо за нея. Въобще.             

Топ 3 на най-популярните китайски проклятия, както всички знаем, се състои от следните бисери: „Дано властите се заинтересуват от тебе!”, „Дано живееш в интересни времена!!” и „Дано намериш това, което търсиш!!!”. Винаги съм смятал китайците за мъдър народ, който по неведоми причини ми има зъб. Доказателство за това като начало е фактът, че наистина живея в интересни времена. Днес пишещите хора са значително повече от четящите, под „музика” се разбират ядосани негри или фалшивеещи хермафродити, а колкото до търсенето и намирането… млъкни, сърце! Трудно е и обикновено който търси, си го намира. Трудно, не  невъзможно, ала само Бог знае какво струва на Търсещия да отсее Важното от цялото скудоумие, което го заобикаля. Не гледам телевизия, с изключение на „Формула 1”. Не слушам радио. Имам Фейсбук-профил, който не ползвам, и Туитър-акаунт, който все забравям да изтрия – и въпреки това се чувствам жертва на информационно замърсяване от девета степен по скалата на Хитлер. Живея в любопитни времена, егати: дни на глухи богове и слепи пророци, дни, в които ангелите са без крилца, но дамските превръзки – задължително със; дни, когато децата са преждевременно узрели, а възрастните – непреодолимо инфантилни… С една дума, в Последните времена.                         

 Харесва ми да мисля за себе си като за пророк на очевидното, с тази разлика, че то е явно само за мен и за малък екип от пет милиона китайски учени. Само те и аз виждаме изписаното сред облаците мене, мене, текел, упарсин в червената светлина на залеза; само аз и те чуваме прокобното свистене, бележещо песента на щурците, само ние знаем… страшната и горчива истина. И затова търся знаци. Поличби, които да ме убедят, че все пак е възможно Бог, макар и глух, в натрапчивата си благост да ни прости и този път. Знамения, които да са достатъчно знаменателни, за да компенсират содомния Гомор, който ни заобикаля. Малки неща. Не ни е дадено да видим Голямата Картина, но и дребни предвестия биха били достатъчни. Говори се, че цялата Вселена е тръгнала от семенце, миниатюрно като главичка на топлийка. Знак от същата величина ми върши идеална работа, само дето…  

Тук е мястото да кажа, че не съм суеверен. Първата ми реакция при вида на черна котка е да се наведа и да я помилвам; имам слабост към петъците, били те и тринайсети, защото независимо от датата се падат в края на работната седмица; връщам се по десет пъти от вратата, за да взема нещо забравено или да проверя крановете. Не съм суеверен, но всеки мой ден започва с търсене на предзнаменования. И ако въобще се събуждам, това е знак, че през този ден не ми върви особено.      

В конкретния ден, като махнем всичко друго, не съм си и доспал. Примижавам срещу нахалното слънце (спалнята  е с източно изложение) и, бидейки лишен от щастливата участ на Клеобис и Битон, се измъквам леко от завивките, сякаш на пижамата ми пише „Fragile”. Не само не ми върви тази сутрин, направо съм урочасан.         

Проклятието ми се корени във факта, че аз, бидейки горянин по рождение и предопределение, съм принуден да живея в столицата. Някакво диване с претенции за остроумие беше казало, че „…има едно-единствено общо нещо между асфалтовата джунгла и същинската такава: и двете се обитават от маймуни”. Безспорен факт, който мен, поминуващият в центъра на маймунарника, никак не ме успокоява.    

Винаги съм мислел градовете за враг на човека – на Търсещия човек, по-специално. Не можеш да добиеш  представа колко струваш, ако си само безименен силует в тълпата. Не осъзнаваш какво е – и какво би могло да бъде – собственото ти величие, защото живееш в килия, работиш в кутия и разпускаш в коптор. Не си в състояние и да се концентрираш върху Знаците Свише, тъй като наоколо е пълно с всякакви други: пътни табели, билборди, флайърчета, неони, жени… Да им се чудиш на старозаветните пророци защо са оревавали света[1], при положение че едва ли не са имали по една лична пустиня за всеки. В тази връзка, Йона с упоритата си неохота да отиде в Ниневия ми е доста близък. Морските бозайници също.              

За жалост нямам друга пустиня и уединение освен тези, които предлага впечатлителният ми ум. Понякога го преобразявам в градина – с  беседки, обрасли в бръшлян, равно подстригани храсти и малък фонтан на средата, но в деветдесет процента от времето целенасочено разглабям навесите, изскубвам храстите и спирам водоскока. Така Знаците идват по-лесно… когато въобще дойдат, разбира се.    

Не знам много за нещата от живота – ще бъда по-високомерен от Сократ и ще призная, че не знам почти нищо – но това, което съм научил със сигурност е, че ключовете на мирозданието се крият в дреболии. Дреболии като атомите, или като главичка на топлийка, да речем – а най-смешното е, че поради тяхната незначителност всички ние ги държим по няколко пъти дневно, без да забележим. Посветил съм се именно на улавянето на тези моменти.     

 Учените, които раздуват, че Вселената е тръгнала от една ситна точица, я изкарват също така безкрайна, всеобхватна и неразбираема. Позволявам си да не се съглася, и ще дам един елементарен пример: винаги когато се сетите за научни бръщолевения, погледнете в очите детето си или човека, който ще ви дари с него. Космосът ще се стопи до размерите на зеница, и вече няма да бъде нито безкраен, нито неразбираем.

(Това наричам на шега Очевидна теория на относителността.)    

Мисля по тези възвишени теми лениво, докато си мия зъбите, а в пустинята на ума ми слънцето пари и жегата добива звездни измерения. Тъй като съм грижовен Търсач, по принцип редувам сетивата, за да им дам почивка. Днес наред е слухът, тоест думите – неслучайно в Началото е било Словото. След миг на колебание посягам към клечиците за чистене на уши.    

Денят е събота и професията ми, слава на Всемогъщия, няма да ме разсейва от основните ми занимания. За да се настроя подобаващо, кликвам върху любимата си песен на Oasis и припявам носово като зороастрийски жрец в опит да имитирам по-младия Галагър. Такаа, с Музиката приключихме. Следва Търсенето на Знаци.  

Нямам и петдесет изминати метра навън, когато от пресечката излиза тромаво куче и се насочва към мен.

Мелез е, но това не го прави по-малко чаровно. По белите косъмчета на муцуната и изтритите зъби в полуотворената уста разбирам, че е старо. Малко след него върви едно вехто деденце с жилетка и ми се усмихва. Почесвам питомника му зад ушите и решавам да завържа разговор, тъй като иначе е доста неудобно:

–      Как се казва?

–      Гари – малко гъгниво отвръща дядото. Не го чувам добре (трябва да сменя клечиците, явно) и моля да повтори. Междувременно Гари се отърква в коленете ми, сякаш се познаваме от малки. Напомня ми за моя собствен, легендарен и уви, покоен Боби.    

–      Симпатяга. На колко години е? – упорствам аз, тъй като кучето ме е харесало и не ще да се отдели от мен.

–      На петнайсет.

–      Моето умря на толкова – в същия миг осъзнавам каква глупост съм изтърсил, но вече е късно. Тая моя цапната уста! Имам чувството, че последната орисница при раждането ми е извадила от ръкава си дара на Ненавременното Красноречие и нищо не е можело да се направи: понякога съм като стадо слонове в стъкларски завод. Мърморя някакви дивотии за това, че Гари изглеждал бодър за възрастта си в опит да замажа положението, а той, сякаш разбрал какво съм казал, се отдръпва и тръгва към едно дърво. Със стареца си пожелаваме неловко „Приятен ден…”, като гледаме в различни посоки. Доста по-късно разбирам, че двамата ветерани живеят през една улица,  и винаги щом ги видя, се сещам изчервен за уникалната си реплика.  

Добро начало на деня, няма що.        

Уличката ми е малка, странична за големия човекопоток и не бих уловил кой знае какво в етера, ако си остана на нея. Хлътвам във втората пряка и излизам на (полу)пешеходния булевард, който потомствените столичани наричат „Витошка”, а родителите им – „Царица Йоанна”. Тук жътвата ще е богата, макар и да имам подозрения, че мозъкът ми – тази най-съвършена антена за вселенските енергийни честоти – ще се натресе в уличния еквивалент на някое чалга-радио.    

–      Виж ги, намалени са на педесе процента …

–      Губим математика, че госпожата е болна.

–      Бахти късметлиите, а ние утре имаме класно!

–      Каква е цената на този букет?

Скипвам трийсетина метра, не си струва да напрягам уши за такъв бълвоч. Един от младежите, предлагащи благотворителни картички, се юрва към мен и се налага да му обяснявам, че зная за какво става въпрос, тъй като минавам оттук по десет пъти дневно и винаги водим един и същи разговор. Някои хора са отчайващо слаби физиономисти.  

–      … не, много му е гадно, разбираш ли? Той е на трийсет и две и някви току-що завършили копеленца му се качват на главата и го гърчат. Много кофти.

–      Ми да смени работата – предлага едно съчувстващо лице от компанията.

–      Криза е, не става толкова лесно.

Премятам в ума си току-що чутото, за да видя отнася ли се към непосредствения предмет на изследването ми. Да, доколкото е една от стотиците мънички драми зад стотици тесни чела – но не повече. Нужен ми е друг тип Поличба.     

–      Може ли секунда? – усмихва се кльощава жена на неопределена възраст и размахва заканително срещу мен „Бхагавад Гита”. – Интересуваш ли се от …

–      Точно в момента ме интересува друго – откровено й казвам аз. Какво, нима не е истина?

Още петдесет метра ушите ми се потапят в разговори за цените на това и онова, един дебеличък господин крещи разстроено по жициема си, че не можел за нищо, ама абсолютно за нищо да разчита на незнайния събеседник, и тогава виждам гледка, която едва ли останалите на улицата забелязват.   

Бабата е не по-висока от метър и петдесет, при това на обувки с ток. Седи върху мраморния перваз на една витрина и съсредоточено рони бисквита, за да нахрани гълъбите около себе си. На фона на стерилното магазинно осветление изглежда като някаква икона с халогенен ореол. И като пред всяка икона, до краката й има паничка за волни пожертвования.    

Ето, когато видя разните там кришнари и благотворители да правят това, бих им отделил от времето си – но тъй като нямам време, отделям за бабчето малко пари. Според някои американски мъдреци било едно и също.   

Продължавам нагоре към Ендекалния дворец, известен в кръга на познатите ми и като Културно палацо. Дотук нищо интересно: няколко прояви на фалшива загриженост, една-две на финансово обагрена духовност и две-три ГСП-та. А, да – и бабката, съвсем недостатъчна да ги компенсира.    

Хм, това е любопитно. Двойка на моите години, може би малко по-млади. Не обръщат внимание на хората около себе си, както и трябва. Дали ако мина покрай тях…

–   … три години всеки ден ми тровиш душицата, поне днес недей – казва момчето. Спътницата му измънква нещо, което може би не искам да чуя, предвид че ресниците й са влажни от сълзи. Преценявам го като стратегически умилостивителен теч и се изнизвам нататък.

До ушите ми идва някакъв невероятен шум, сякаш банши вие откъм прочутия Седмокрил Пе… така де, паметник  край НДК. Сещам се какво е: от известно време там се подвизава един човечец, за когото дори етикетът „уличен музикант” би бил нещо като „носител на девет награди „Грами”. В момента пее за любимата си „Жана-м”, която определя като „страстно-м дете”, добавяйки и „твоята страст е гореща-м”. Може би е по-м добре да млъкне, тогава според мен би изкарал повече-м пари-м.  

На същото мнение са и двойка чужденци, които му дават някакви ситни и бавничко продължават към Палацото. Не съм кой знае колко добър с езиците, но май говорят на холандски.    

Ето едно полезно упражнение: тъй като не ги разбирам, ще се пробвам да отгатна за какво иде реч, докато се правя на ужасно заинтересуван от жонгльора, край когото са спрели за минута.    

Явно „Жана-м” още им държи влага – чувайки една от извивките, двамата се засмиват тихо. Мъжът се усмихва като подпийнал елф, а дамата сякаш е коте, надушило валериан. Помежду им безспорно има химия, но има и нещо друго: сдържаност, заради която веднага ми стават симпатични. Мога само да предполагам, че господинът казва „Скъпа, тази песен е за теб”.     

Колкото и да се преструвам, че връзката ми е развързана или че съм бесен фен на жонглирането с бухалки, не съм в състояние да уловя нищо. Доста е трудно да търсиш Знаци, без да те сметнат за навлек-подслушвач…

А, ето ги и любимите ми мормони – спретнати, лъснати, предлагащи Просветление наготово срещу двайсет процента от личния доход, както съм чувал. Не, младежи, това, което ми трябва, не е в „Книгата на Мормон” или в „Гита”. Ако въобще някога бъде написано, ще го напиша сам – колкото и арогантно да звучи.    

Така нареченият Мост на влюбените е задръстен от изложба на компютърни графики. В началото му боен дядка с калпак свири детска песничка (??), а от другия край се чува електрически усилена китара. Не разпознавам мелодиите, но определено няма да се класират в графа „Знаци и Поличби”. Мисля си за реакцията на симпатичните холандци, в случай че се качат на моста, и същевременно с едно око се оглеждам за Гари и стопанина му. Като нищо може да са се насочили към Кучешкия парк.       

Няколко крачки, пресичам алеята и стъпвам върху трева – явление рядко, граничещо с чудо в този град, който е враг не само на Търсещия, а и на зеленината във всички нейни форми и разновидности. Веднъж озовал се на тревата, разграфявам внимателно звуковата картина около себе си: фоновият шум на булеварда със свистящите коли остава най-назад, близкото хрущене на велосипедни гуми по алеята е след него; караницата на враните ми напомня за японски тостове, ето защо я игнорирам, за да …

–   Маме, маме, ела тук, ма-ме! Чуваш ли?     

Детето е отместено от пътя и хваща ръката на майка си, а мен ме обзема лека завист: ето една жена, за която Вселената не крие тайни. Ето и един голдън ретривър, който очевидно е втора по ранг семейна ценност и като такава може да лигави Вселената колкото си иска. Това е много хубаво, но къде са моите Знаци?

Минавам по втори мост в разстояние на няколкостотин метра – този обаче е съвсем къс, метален и издава странни шумове при всяка крачка върху ръждивите му плоскости. На едно от отсрещните дървета забелязвам сойка, която ме гледа подозрително, и й се усмихвам.         

Имам голяма слабост към сойките: и те като мен са горски птици, принудени от обстоятелствата да живеят сред бетона на градовете. Нещо повече, тъй като съм внимателен наблюдател, в самия Южен парк често виждам и сови, зелени кълвачи, смоци и таралежи – цялото разнообразие, което предлага средностатистическа малка гора. Както впрочем и едни други създания, за които ще стане дума след десетина реда.      

Сойката кривва главица и излита в западна посока. Ако се водим от древното птицегадателско изкуство, това е много лошо предзнаменование, но понеже зная, че отива към боклукчийските кофи на „Сити Център”-а да си хапне, и не на последно място – тъй като днес е ред на звуците, обръщам внимание единствено на красивия й летеж. Сините перца по ръба на крилете й винаги ме докарват до своего рода орнитологически екстаз…

Междувременно съм стигнал до покритите с изкуствена настилка футболни игрища, които всъщност генерират основната част от приходите на кварталния тенис-клуб. Накъсвани от преминаващите коли, на улицата се чуват подканянията на ентусиастите:

–      Подай! Подай! Лявото!!

–      Кьорав ли си бе, мама му дейба? Сам бях!  

–      Още две минути и излизам. 

Единият от играчите по глас странно прилича на мой колега, отявлен футболен запалянко. Игрищата са защитени от непрозрачни мрежи, но се басирам, че е той. Сега псува сърцераздирателно, защото е пропилял добър удар, а аз вдигам мислено рамене и отминавам. Може би съм пропуснал поне един Знак днес, но не ругая, нали?        

Южният парк е относително безлюден по това време – истински дюшеш за мизантроп като мен. Дори келешчетата с маунтинбайкове за по седем бона не са дошли още, което ми дава възможност да се изкача по хълма, без да се страхувам, че някое от тях ще ме отвее с колелото си. От този хълм за първи път обърнах внимание на писмената върху облаците, така че е идеалното място за съсредоточаване и търсене на нови знамения.      

Или поне беше, преди отнякъде да се материализират двама пенсионери с някаква грозна болонка. Пхъф.

Отбивам встрани, по една неразчистена алея, към края безнадеждно обрасла с нещо бодливо и лепливо – но стремежът ми да остана сам е дори по-бодящ и леплив от неизвестния храст. В един хубав момент вече не чувам гласове и въздъхвам с облекчение … малко прибързано, както ще се окаже.    

Наблизо няма хора, и въпреки това не мога да се избавя от чувството, че някой ме гледа. А не мога, защото действително е така.   

Заноктен с главата надолу върху ствола на млада акация, съсредоточено ме наблюдава портативният горски дух, известен в нашите ширини като Обикновена катерица (Sciurus Vulgaris). Маниакално блестящите й очички и трепкащата опашка ме подсещат за любимия Скрат от Ice Age, но животинката е в пъти по-красива. Гледам я, без да мърдам, и зрението ми едва е привикнало с топлия ръждивокафяв оттенък на козината й, когато виждам друга нейна посестрима – сгушена точно на мястото, където един от високите клони на дървото се раздвоява. Абсолютно неподвижен съм и въпреки това двете зверчета са на прага на истерията: подскачат на място, разтревожено потракват и църкат, сякаш са космати бушмени, и нито за миг не ме изпускат от поглед.  

Точно църканията стъписват, защото установявам, че са триглас – някъде вляво отговаря още един Скрат, може би техен родител. Напрягам очи и ето: в гъстата плетеница на храстите се откроява нова мъхната топчица, чиито очи буквално ме прогарят. За малко се чувствам като Артър Дент, с тази разлика, че гризачите тук не са мишки.  

Както отбелязах, по рождение и предопределение съм горски човек. Израснах в равнината, но ходих и по доста планини, а междувременно – във всякакви паркове. Никога и никъде дотук обаче не съм виждал три катерички вкупом. Това несъмнено е Знак, и то такъв, който ме изпълва с щастие … и ярост. Високоинтензивното общуване на кафяво-белите сладури протича на метри от мен, а аз не разбирам нищичко. Въобще.      

Зная със сигурност, че това ще се нареди в Топ 10 на Близките Срещи, Скъпи на Сърце Ми, както и между трийста и трийсет и шеста позиция в Индекса на Необяснимите Явления. Реално погледнато, в тази ситуация – а още повече в сравнение с играещите, жонглиращи и припяващи гадини отпреди минута – разумният вид има опашка и дребни мънистени оченца. Зениците им са не по-големи от главичка на топлийка, впрочем. Тримата представители на Разумния Вид заключават, че е губене на време да се занимават с този Зяпнал Хуманоид, и пъргаво се оттеглят между дърветата, без да спират църкането. Давам воля на фантазията си и ги виждам как докладват в Центъра, че са се натъкнали на „странна  биологична форма с ограничена космена покривка и два пъти по-ограничена интелигентност”. Засмивам се на глас. Много умно от моя страна, хъхъхъ.  

Някъде дълбоко в изтормозеното ми съзнание се оформя мисълта, че ако Бог все пак ни прости, то няма да е заради нашето Резервирано Разкаяние и половинчата Любов към Ближния. Ще е по-скоро за да не страдат незаслужено (и то за втори път) всички останали Разумни Видове, с които делим света. Ако наистина се научим да Го делим. 

Вдигам поглед нагоре. Небето е празно, като изключим вечните облаци и може би отдавна мъртвите звезди над тях, невидими в короната на слънцето. Толкова за знаците днес. Но пък и утре е ден.

И утре е ден…          

---

[1] Вж. „Плач Йеремиев” за подробности.

Коментари: 14

Име:

Коментар: