Човекът, който правеше звезди

На З., С. и Г., с благодарност

На пръв поглед беше съвсем обикновен – леко пълен, с едри черти на лицето и провлачена походка, но когато погледнеше някого в очите, това впечатление се разсейваше яко дим. Човек веднага усещаше силното му присъствие, а ако имаше късмета да говори с него, установяваше, че зад благодушното изражение и фотосоларните очила се крие забележителен ум, при това толкова неспокоен и пъргав, колкото вървежът му беше муден и схванат. Разбира се, тук може да ме обвините в липса на обективност, но истината е, че животът ме е срещал с не един и двама греховно интелигентни люде, и баща ми би се чувствал добре в компанията на когото и да е от тях… за разлика от мен.
Както подобава на всеки, в чиято черепна кутия природата е сложила нещо като интернет-търсачка, той имаше необичайни интереси, много таланти и още повече хобита. Беше колекционер-библиофил, фалерист, любител-астролог и окултист, сравнително добър музикант, съвсем не беше на „Вие” с минералогията и се явяваше страстен почитател на изкуството във всичките му форми и разновидности, а по отношение на науката – и иноватор, както ще видите. Най-странното му хоби всъщност го описва най-добре. С една дума, той правеше звезди.
Не бива да смятате, че като някакъв доморасъл Опенхаймер е предизвиквал мънички термоядрени реакции и си е отглеждал жълти джуджета в буркан – въпреки че ако можеше, точно това щеше да прави. Пристрастието му към геометрията го тласкаше в не по-малко странна посока: с лепило, игла, блестящо фолио и ножица той създаваше звездовидни многостени, трийсетина от които представляваха съвършено нови пространствени фигури, а един дори разполагаше с 5050 (!) стени, подредени в малки, вместени една в друга пирамиди и триъгълници. Не можех да повярвам как с грубите си пръсти, във всеки от които се нанасяха по два мои, успява да върши работа, изискваща точност до десетки от милиметъра, в продължение на стотици дни без грешки и повторения (естеството на това хоби беше такова, че една сбъркана стена проваляше цялата фигура), но фактите си бяха налице. Платоновите тела не представляваха никаква трудност за него, можеше да ги направи за минути – всъщност по-бързо, отколкото аз си редях Рубик-кубчето. Архимедовите му струваха малко повече време, а най-много отиваше за неговите собствени.
Въпреки отдадеността му на приложната геометрия, така и не вникнах нито в нея, нито в хобито му. И до днес мразя математиката, била тя алгебра, геометрия или обикновена аритметика. Бог да ми прости, с тийнейджърския си мозък, толкова гладък, колкото многостените бяха нагънати, мислех това за малко изчанчен вид оригами. Бях убеден, че позоваванията му на Леонардо, Кеплер, Поансо и триизмерните чудеса, творени от Пол Дончиан, са един вид самохвалство, докато той не надмина себе си(1) с левиатанските пет хиляди и петдесет стени в тяло, по-малко от футболна топка. А след това, сякаш почувствал, че няма да подобри този рекорд, баща ми просто спря. Едва ли довърши и шест-седем други.
Имах една особена привичка, свързана с неговите звезди. Не зная дали самият той го е правил някога, но ако не е, много е загубил. Обичах да гася осветлението в стаята, да пускам завесите и да съзерцавам примижал цялата му колекция – повече от двадесет години труд, резултатът от който заради сребристите, жълтеникави и червени оттенъци на фолиото твърде много наподобяваше истинските звезди в нощното небе. Разсеяната светлина от единствената улична лампа в близост до прозореца ги караше да сияят загадъчно, а понякога фарове на кола осветяваха всички многостени и трябваше да затварям очи, въпреки пердетата. Беше красиво. Знаете, че когато човек стисне клепачи, пред погледа му започват да танцуват разноцветни триъгълници, призми, ромбове и кръгове. В случая това продължаваше и след като ги отворех.
Държейки очите си широко отворени, полека-лека научих и че баща ми се интересува не само от геометрични „звезди”. Благодарение на него израснах с атласа на Хевелий, планисферата на Фламарион и забавни историйки с любимия на двама ни оттенък на черен хумор, като тази за мехура на Тихо Брахе. А когато бивах в планината – или на село при баба ми, по цели нощи кривях врат, за да наблюдавам съзвездия, а в някои особени случаи – и метеорни потоци, при което винаги си пожелавах разни глупости. Знаех, че нямат нищо общо със звездите, но интересното е, че много от глупостите по-късно се сбъдваха.

От две години насам баща ми има възможност да гледа любимите си небесни тела отблизо, а вероятно и да беседва върху многостените със самите Кеплер, Дончиан и Поансо. Не мога да кажа, че се разбирах с него, нито че го разбирах, и в това не бях сам. С времето се отчуждихме доста, а и той ставаше все по-чепат – дали от възрастта или заради заболяването, вече няма значение. Онова, което е важно за мен, е в следващите редове… и никак не ми е лесно да го призная.
На деветия ден след смъртта му върху входната врата на кооперацията се появи лист със символа анкх и няколко ситни реда. Некролог, написан от децата на съседа ни, доктор Н., за които дотогава смятах, че се присмиват на баща ми заради екстравагантностите и отявлената му мизантропия. Надгробие, което трябваше да съчиня аз, в качеството си на син, наследник и А.В.Тор, вместо да поръчвам банални фрази от заготовките в погребалното бюро. За целите на текста ще го редактирам мъничко.

9 ДНИ БЕЗ МЛАДЕН

От З., С., и Г.Н.

Колцина от живите, помислих си, ще заслужат такива думи?
Притворих очи и в ума ми започнаха да танцуват галактики…

(1) И тях.