Близо век и половина по-късно Европа трябва отново да погледне
с внимание този връх. Защото паметниците неслучайно
се казват така.
Неотдавна завърших планински преход от връх Ком до Шипка – едно от най-хубавите неща, които съм правил за себе си въобще. И докато на Ком ходя напоследък всяко лято, с известен срам ще призная, че не бях стъпвал на връх Шипка близо тридесет години, тоест от детството си.
Да не знаеш нито кой си, нито къде се намираш, не е добро начало. Да си проснат в полусъзнание върху дървено магаре и омотан с широки кожени каиши по цялото тяло съвсем не допринася към ситуацията. А когато отгоре на всичко си жаден и гладен, няма много сред живите, които биха могли да ти завидят. За мъртвите не говорим. Мъртвите са си за завиждане.
Ловили ли сте речен рак на въдица? Предполагам че не, докато аз съм го правил. Но така или иначе, историята с лова на раци е само щрих в това повествование, за разлика от котките.
Много обичам котки. Ама много. Обожавам ги. Всъщност всеки нормален човек обича котки, ала моето обожание се изразява по начин, който често оставя у минувачите съмнения по повод нормалността ми.
В началото имаме само малка черна точица, която изведнъж започва да се разширява с триста хиляди километра в секунда. Край нея се разбягват сиви, оранжеви и зеленикави петънца – нещо като зародиши на бъдещи галактики, а околното пространство е нажежено до кърваво бяло.
На З., С. и Г., с благодарност
На пръв поглед беше съвсем обикновен – леко пълен, с едри черти на лицето и провлачена походка, но когато погледнеше някого в очите, това впечатление се разсейваше яко дим. Човек веднага усещаше силното му присъствие, а ако имаше късмета да говори с него, установяваше, че зад благодушното изражение и фотосоларните очила се крие забележителен ум, при това толкова неспокоен и пъргав, колкото вървежът му беше муден и схванат.
2 700
1
