На З., С. и Г., с благодарност
На пръв поглед беше съвсем обикновен – леко пълен, с едри черти на лицето и провлачена походка, но когато погледнеше някого в очите, това впечатление се разсейваше яко дим. Човек веднага усещаше силното му присъствие, а ако имаше късмета да говори с него, установяваше, че зад благодушното изражение и фотосоларните очила се крие забележителен ум, при това толкова неспокоен и пъргав, колкото вървежът му беше муден и схванат.
– Разбира се, че беше вещица! – изсмя се домакинът ми и забарабани с пръсти по масата. – И то не каква да е, а най-красивата вещица, вдигала някога поглед към луната. Но аз много добре си давам сметка как и заради кого тя стана такава. Ето, оттогава косата ми побеля. Лицето му се изопна […]
Началото на всяка легенда е в дреболиите, и тази не представлява изключение.
Имало едно време…
Художникът протегна ръка и чукна задрямалото коте по носа – съвсем леко, само за да му припомни, че все още е модел. Животинката разлепи клепачи с мъка, прозя се така, че главата й в един момент представляваше само мустаци, зъби и език, кихна възпитано и отново заспа.
– Е, аз мога да те нарисувам всякак – рече й мъжът. – Твоя си работа.
Естествено е да се предполага, че болшинството от пишещите братя (и сестри), било поради зле разбрана скромност, кристално невежество или просто защото са си едни лицемерни мижитурки, ще отговорят на този въпрос с „Не знам” . А.В.Торът обаче, по чийто колан се люлеят скалповете на не един, два или тринайсет безукорни текста, поема върху добре развитите си плещи тежестта да изясни проблема веднъж и завинаги.
И така, четете, а може да си водите и записки, нямам против.
947
0
